— Малко ме плашиш — признавам аз, докато се откъсвам от нея.
— Вземи и това — подава ми тя мобилния си телефон. — И ако има проблем, обади ми се.
— Смятам само да говоря с полицията, Аманда. Полицията. Това са добрите момчета.
— Да въздъхва тя. — Знам.
44
Вземам кабриолета на Аманда и потеглям за дома си. Паркирам в началото на алеята.
Последния път, когато бях тук, от тъмното небе се изливаше пороен дъжд, жена ми беше натикана в кола, а аз едва се изплъзнах на руски бандити, като скочих с главата надолу в басейн от втория етаж. Тази сутрин дворът е огрян от слънце, а къщата изглежда като реклама на онези щастливи домове в предградията, които чакат деца, готови са за крокет на моравата и за прясно изпечени курабийки на перваза на кухненския прозорец.
Агент Мичъл още не е пристигнал. Това означава, че имам време да направя телефонното обаждане, от което се страхувам. Набирам номера по памет. Когато Гордън Крамер ми отговаря, аз му казвам:
— Гордън, Джими е.
— Какво става? — излайва той вместо поздрав. Телефонно обаждане от Джими Тейн в осем сутринта може да означава само, че трябва някой да му плати гаранцията. Колко?
— Не е гаранция — успокоявам го аз.
— Пиян ли си?
— Не.
— Друсан?
— Не, Гордън. — Това, стриктно погледнато, е истина: не съм друсан в този конкретен момент.
— Трябва ли да си купя самолетен билет и да дойда да те спасявам?
— Не, не е това. Причината, поради която се обаждам… не са наркотиците… по-скоро е свързана с… полицията.
— Полицията? — повтаря той. Личи си, че не му харесва. Казва думата с отвращението, с което би изрекъл „балерини“. Какво означава това, че е свързано с полицията ли?
— Гордън, ще ти кажа нещо. Искам да ме изслушаш. Да ме изслушаш до края. Обещай ми, че ще ме оставиш да ти обясня всичко.
— Добре.
— Обещаваш, че ще ме изслушаш. Ще ме оставиш да свърша?
— Обещавам.
— Добре — поемем дълбоко дъх. — Компанията, която ме нае… тя е фасада на мафиот. Управлява се от руски дилър на мет…
— По дяволите, Джими! — изревава Гордън. — Пак си почнал, кучи син такъв!
— Обеща да ме оставиш да свърша.
— Излъгах, шибаняко. Както ти ме излъга, че ще стоиш чист.
— Чист съм — настоявам аз. Изслушай ме, Гордън, моля те! Дай ми да свърша.
— Добре, свършвай.
— Руснакът се казва Гул Гедросян. Чувал ли си го?
— Я пак?
— Гул Гедросян — повтарям аз.
— Не, никога.
— Той краде от компанията. Плаща ми, за да гледам на другата страна. Изнудва Либи. Принудил я е да ме следи. Монтирал е „бръмбари“ у нас.
— Какво е монтирал?
— Подслушвателни устройства, Гордън. Камери. Наблюдават ме. Шпионират ме. Те…
— Джими — прекъсва ме той, Джими, трябва да съм честен с теб. Този разговор… не е много успокоителен. Това не е разговор, който бих нарекъл успокоителен.
— Той взе Либи, Гордън.
— Взе я?
— Отвлече я.
— Господи, Джими, надрусал си се — въздиша той. Звучи тъжен. Разочарован. — Надрусал си се като…
— Не — настоявам аз. — Наистина. Всичко, което ти казвам, е истина. Предстои ми среща с ФБР. Тук има един агент, който издирва Гедросян. Работи в някакво звено за специални престъпления в Тампа. Можеш да го издириш и провериш. Знае всичко за Гул Гедросян. Той ще гарантира за мен. Казва се Том Мичъл.
Поглеждам към улицата.
— Тъкмо идва — уверявам го аз. В действителност бих излъгал Гордън, че Том Мичъл е пристигнал, за да мога да сложа край на този мъчителен разговор, но шеви импалата на агента наистина спира от другата страна на улицата. Сам е в колата. Когато ме вижда, той махва през прозореца. — Трябва да свършвам, Гордън. Направи ми една услуга.
— Каква, Джими?
— Открий каквото можеш за този Гедросян. Трябва да знам срещу кого съм се изправил.
— Джими…
— Моля те, Гордън, направи изключение — повярвай ми.
На прозореца на колата ми се почуква. Агент Мичъл стои до вратата.
— Добре, добре… — въздъхва пак Гордън. Не ми звучи като човек, който ми вярва. Джими, защо имам чувството, че това няма да завърши много добре за теб?
— Защото никога не свършва добре, Гордън.
— Вярно — съгласява се той. — Никога не свършва добре…
— Обади ми се на този номер — завършвам аз. — Другият ми телефон беше… как да ти кажа… наложи се да се отърва от него.