Това го разсмива. Мисли си, че съм го продал. Или разменил. За жълти кристали в пластмасово пликче.
— Ясно, Джими, разбрах… — казва той и затваря.
— Боже, господин Тейн — ахва човекът от ФБР, когато слизам от колата. — Изглеждате ужасно.
— Така ли? — докосвам аз лицето си. — Предполагам, че закуската с кристален мет не се е отразила добре на кожата ми.
— Радвам се, че сте запазили чувството си за хумор — усмихва се той. — Не знам защо се опасявах, че вече сте го позагубили.
Подава ми ръка, аз я стисвам. Продължава:
— Кажете ми сега за жена си.
— Взеха я…
— Кой го направи?
Посочвам къщата от другата страна на улицата, където руснаците са разгърнали своето тв студио на име „Денонощно от дома на Джими Тейн“. В алеята няма коли, завесите са спуснати. Зад прозорците не свети.
— Тези хора ме шпионират. Наслагали са камери из дома ми. Наблюдават ме, откакто се преместихме във Флорида.
Мичъл накланя глава и ме разглежда изучаващо. Изглежда нащрек. Това някаква шега, имаща за цел да го злепостави, ли е?
— Наблюдават ви? — повтаря той ключовата дума.
Ще ви покажа.
Повеждам го към предната страна на къщата ми. Вратата е отключена. Бутвам я навътре и влизаме. Във фоайето е прохладно и тъмно.
— Вижте — тръгвам аз към дневната. — Холният часовник е…
Но холния часовник в дневната, който за последен път видях разбит, го няма. Няма разлетели се пружини, парчета стъкло или огънат метал по пода. Има само малък отпечатък в мокета — едва различим — където някога е стоял часовникът.
— Беше си точно тук — объркано казвам аз.
— Кое си е било там, господин Тейн?
Не му отговарям. Изтичвам нагоре по стълбите до спалнята. Вентилатора в тавана също го няма — не е на пода, където го оставих. Гипсовата замазка над леглото е оправена — закърпена, боядисана, съвършено суха.
— Господин Тейн…? — обажда се агент Мичъл зад мен. Обръщам се и го виждам на прага с листче хартия в ръката. — Това ли търсите?
Подава ми го. Това е листче, откъснато от бележника с магнитен гръб, който Либи залепи на хладилника. Картинката показва скочило във въздуха мече от анимационен филм, посегнало към пчела, от която капе мед. Под нея е отпечатано: „Ако не успееш от първия опит, опитай пак“.
Под вдъхновяващото послание е написано с женски почерк:
Джими,
Писна ми. Не мога да приемам повече твоето насилие. Първо Коул… сега и това. Плашиш ме до смърт. Искам малко да бъда сама.
Не ме търси. Ще те открия, когато съм готова.
Мичъл обяснява:
— Беше на масата в кухнята. Това нейният почерк ли е?
— Да — признавам аз. — Но тя не го е написала. Отведоха я. Видях ги.
Кой я е отвел?
— Руснаците.
— Кой е Коул, господин Тейн?
— Синът ми.
— Имате син?
— Не — казвам аз. — Не ми вярвате.
Няма отговор.
— Ще ви покажа къщата им — настоявам аз. — Да отидем отсреща и ще се убедите сам. — Още докато го казвам, увереността ми се изпарява. Знам със сигурност какво ще намерим в къщата на руснака.
Все пак слизаме, като водя аз, минаваме през фоайето и излизаме навън в пещта. Тръгвам през двора, пресичаме улицата и се отправяме към къщата на велосираптора.
— Къде отиваме, господин Тейн? — пита Мичъл зад гърба ми.
— Доверете ми се казвам аз, полагайки усилия да звуча уверен.
Изчаквам го да се присъедини към мен на площадката пред вратата на руснака. Той се приближава бавно — личи му, че е предпазлив и се чувства некомфортно.
Чукам на вратата на руснака. Няма отговор.
— Да влезем — предлагам аз.
— Момент, господин Тейн, аз не мога просто така да вляза в чужд дом…
Завъртам дръжката на вратата. Тя се отваря лесно и безшумно на добре смазаните си панти. В стаята няма мебели.
Мичъл надниква през отворената врата.
Изглежда ми празно.
Влизам. Вътре е топло. Климатикът не работи. Мичъл остава на прага, обмисляйки действията си. После свива рамене и влиза. Фоайето, от което има видимост към всички стаи, е празно. Няма мебели. Няма признаци, че е обитавано. Няма руснаци. Няма я Либи.
— Те живееха тук — настоявам аз.
Кои, господин Тейн?
— Хората на Гул Гедросян.
Той извива вежди театрално.
— Хората на Гул Гедросян? И всички са живели тук заедно? В тази къща? Като някакво братство? — В гласа му има лесно доловима насмешка. Но защо, за бога, ще го правят?