— Формуляр?
— „Изчезнало лице“, господин Тейн. За жена ви. Разбира се, ако продължавате да настоявате да го направим. — Мисълта му е прозрачна: ако продължавате да настоявате, че не сте я заплашвали и накарали да избяга от вас.
Двайсет минути по-късно пристигаме пред сграда от розов варовик, квадратна, типично бюрократична, с табела, на която пише: „Окръжен съдебен лекар“. Сградата е далече от пътя и е зад висока ограда от плетена мрежа, зад която има широка тревна ивица, сякаш мястото е замислено да устои на едновременното нападение на хора, блъскащи се да посетят моргата.
Спираме на паркинг с бариера и аз следвам Мичъл в сградата. Забелязвам, че след влизането ни той изоставя бъбривостта си. Може би като мен се чувства неуютно в компанията на мъртъвци.
Показва на рецепцията значката си на дежурния полицай и вписва имената ни в книгата за посетители. Пускат ни да минем през електрически управляема врата. От другата страна едва не връхлитаме върху едър брадат мъж, засилил се срещу нас след завой на ъгъла. Всичко в него е огромно: главата, масивните му ръце, издутият корем, който прелива над колана, необятната му бяла лабораторна манта.
Гигантът спира внезапно на сантиметър от носа на Мичъл.
— По-леко, Райън — спокойно казва агентът, като подчертано не помръдва.
— По дяволите, Том изръмжава гризлито в мантата. — Избрал си възможно най-неподходящия момент. Хващаш ме на път до машината за десерти. Ела е мен?
Съдейки по масата му, шансовете да бъде намерен по кое да е време на деня по пътя до машината за десерти, са значителни. Мъжът продължава по коридора и ние го следваме. Въздухът е охладен. Стените са боядисани в пепелявосиво. Мичъл се сеща:
— Не е зле да ви запозная. Райън Пиърс, това е Джим Тейн.
Райън Пиърс кимва, без да забавя ход.
— Приятно ми е — казва той, но мислите му са при десерта.
— Мерцедесът е на господин Тейн — пояснява Мичъл.
Пиърс спира. Обръща се към мен дълбоко загрижен.
— Мамка му… Искрено съжалявам.
Господин Тейн още не е виждал колата си — обяснява Мичъл. — Която впрочем е чисто нова. Подарък за жена му.
— Без майтап? — казва Пиърс, цъква няколко пъти с език и продължава пътешествието си по коридора. — Гадост, честна дума! Дано да можете да я върнете. Нямаше ли някакво право на отказ в гаранционния срок? Ако е до трийсет дни, получаваш си парите обратно. Трябва само да кажеш, че не си видял кървавите петна, когато си потеглил от паркинга… — Стигнали сме в края на коридора и той спира пред машината за десерти. — „Тримата мускетари“? — предлага Пиърс и ни поглежда последователно. Аз черпя…
Истината е, че организмът ми се нуждае от захар. Винаги е така след нощ на кранк. Но поклащам отрицателно глава.
Пиърс свива рамене. Вкарва долар в машината, натиска бутон и в отвора долу тупва блокче „Тримата мускетари“.
Той обелва опаковката и го пъхва в устата си. Две отхапвания и от блокчето няма и следа.
— Как само обичам нуга — въздъхва той с пълна уста. — Нямам и най-малка представа какво е това, но е безумно вкусно.
— Не искам да ти прекъсвам обяда, Райън обажда се Мичъл, — но сме малко кът с времето. Тепърва ще попълваме формуляр за изчезнало лице. Би ли ни показал момичето?
— О, естествено — съгласява се Райън, който след захарния удар е станал съвсем добродушен. — И още как. Елате е мен…
Тръгваме обратно по коридора, по който сме дошли, завиваме наляво при рецепцията и следваме знаците, водещи ни към „Камера 1“. Минаваме през две автоматични хидравлични врати, които услужливо се разтварят при нашето приближаване.
В края на дългия коридор Пиърс натиска тежка метална врата и се озоваваме направо в хладилната камера. Въздухът е леден и буквално изгаря ноздрите ми. Пред нас в стената има три редици малки вратички, по двайсет във всяка редица. В тях се съхраняват труповете.
— Надявам се господин Тейн да може да я разпознае — обажда се Мичъл.
Пиърс облизва шоколадените си пръсти и ги избърсва в бялата си манта.
— Добре, нека ви я покажа тогава. Аутопсията е насрочена за утре. Но според мен причината за смъртта е повече от очевидна. Ония направо са се престарали.
Отива до фризерите. На единия от тях има окачена табелка, на която нечетливо е написано: „Даниел Даймънд“.
Пиърс хваща дръжката на вратата с дебелите си пръсти, завърта я и издърпва платформа, която се плъзва към нас на ролки. На нея лежи тяло, заметнато с бял чаршаф.