— Сигурни сме в идентификацията й. Пръстовите отпечатъци съвпадат. А досието й е прелюбопитно. Двайсет ареста за проституция през последните пет години. Вегас се облагородява. Повече Дисни, по-малко свирки.
— Ето това е мото, под което бих се подписал с две ръце — одобрява Мичъл. Питам се как ли е на латински.
Пиърс поглежда надолу към трупа и прави на Мичъл знак с пръсти, който може да се схваща като вежливо „След вас“.
Мичъл хваща чаршафа до рамото на мъртвата. Обръща се към мен:
— Разчитам на помощта ви, господин Тейн. Внимателно погледнете това момиче и се постарайте да си спомните дали не сте го виждали през вашите… да ги наречем командировки. Може би в Калифорния, а може би във Флорида. А кой знае дали не сте се засичали в Лае Вегас. Да кажем, по време на разтоварващо посещение без съпругата ви. — И той прочиства гърло. — Господин Тейн, позволете ми да ви запозная с Даниел Даймънд, известна още като Сандра Лъв, Диърдре Стар или Ди-Ди Стар… — и той дръпва чаршафа.
Жена ми, Либи Тейн, лежи безжизнено на носилката. Очите й са затворени. Дълъг черен прорез е цвета на пътен асфалт минава през цялото й гърло и раната е толкова дълбока, че едно чукване по главата ще я отдели от тялото и ще я изтърколи на пода. Кожата й е бледа и безкръвна, е цвета на чаршафа, който я скриваше.
— Господин Тейн — обръща се официално агент Мичъл към мен, — познавате ли тази жена?
Извиквам в себе си всички резерви на самоконтрол, които съм в състояние да събера в този момент, за да остана абсолютно неподвижен и да задържа краката си в проекцията на раменете си върху пода. Усещам земята да потреперва и за момент ми се струва, че ще припадна и ще ударя брадичката си в бетонния под. Но поемам дълбоко въздух, запазвам равновесие и се обръщам към агент Мичъл, който ме гледа. Отвръщам на погледа му.
— Не — казвам аз, — нямам представа коя е тази жена.
46
Изскачам от моргата. Затръшвам вратата на хладилната камера зад себе си, втурвам се навън по коридора. Агент Мичъл тича след мен и се опитва да ме настигне.
— Господин Тейн — вика той, — господин Тейн, почакайте!
Но аз не забавям. Тичам, без да спирам, минавам през вратата на охраната, озовавам се в малкото фоайе и после изскачам в жегата.
След пет крачки по паркинга отново чувам зад мен гласа на Мичъл:
— Господин Тейн… моля ви!
Този път му позволявам да ме настигне. Потен е и задъхан.
— Господин Тейн, чакайте… Добре ли сте?
— Съжалявам — опитвам се да обясня аз. — Не съм свикнал на такива гледки.
— Така е… Никой не е свикнал. — Гледа ме замислено. — В такъв случай да смятам ли, че не я познавате?
— Не я познавам.
Пак ме гледа внимателно, сякаш не е много склонен да ми повярва. От друга страна, кой би го обвинил в подозрителност? Току-що са намерили двама мъртви мексиканци и убита проститутка в моята кола. Това едва ли ще ме придвижи нагоре в класацията „Гражданин на годината“.
— Добре, господин Тейн. Да се върнем тогава в офиса ми и да започнем попълването на документите.
— Документите?
— „Изчезнали лица“ — нали това искахте? Да намерите съпругата си, господин Тейн?
Отговорът на неговия въпрос е, че аз вече съм намерил Либи. Лежи на носилката с прерязано гърло. Само дето името й не е точно Либи. И никога не е имало Либи. А жената, за която се ожених преди девет години и която тогава е била сервитьорка в „Гъската“ в Санфорд — въпреки че май никога не е била сервитьорка — се е оказала проститутка с различни имена, например Даниел Даймънд или Ди-Ди Стар.
— Разбира се, че искам да я намеря — потвърждавам аз.
Мичъл слага ръка върху рамото ми. Извървяваме заедно пътя до колата му. Готов съм да се кача на нея, когато ме спира остро иззвъняване. Това е мобилният телефон на Аманда, чийто сигнал ми е непознат. Поглеждам номера на търсещия ме… Гордън Крамер.
Отдалечавам се от колата и Мичъл, като правя знак на агента от ФБР да ме изчака.
— Здрасти, Гордън — казвам аз.
Само че гласът на Гордън не звучи както съм свикнал да очаквам. Типичният глас на Гордън е леко сопнат, предупредителен да не му губя времето, властен. А този път чувам висок и напрегнат глас, буквално трептящ от емоция, която не мога да определя.
— Джими — казва ми той, — с него ли си? Край теб ли е в момента агентът от ФБР?
Поглеждам към агент Мичъл, който стои на няколко метра от мен, от другата страна на колата, и гледа към небето.