— Да — потвърждавам аз, — готвим се да тръгваме за офиса му.
— Виж, Джими… — казва Гордън и аз най-сетне мога да разпозная чувството в гласа му. Това е чувство, което никога досега не съм чувал у Гордън.
Страх.
Аз поразпитах насам-натам продължава Гордън — за онова име, дето ми го каза. На руснака. Трябваше да ме информираш по-рано! Трябваше да ми разкажеш всичко и тогава може би щях да ти помогна. Можех да предотвратя всичко…
Спира. Представям си го на другия край на линията да крачи нервно и да търка ниско подстриганата си посребрена коса с огромната си лапа така, както ловецът търка кожата на убития елен след дълго преследване.
После продължава:
— Джими, чуй ме внимателно. Искам да ми отговаряш само с „да“ или „не“… Не казвай нищо друго, само „да“ или „не“. Човекът, с когото си сега… ти ми каза, че името му било Том Мичъл, така ли беше?
Агент Том Мичъл ми се усмихва вежливо и търпеливо чака да свърша разговора. Изважда от джоба си бележник и химикалка. Натиска бутона на химикалката… щрак.
— Каза ми, че бил от ФБР. Сигурен ли си, че си разбрал правилно? Бил в някаква група за издирване на Гул Гедросян. Във ФБР? Сигурен ли си?
— Да.
Агент Мичъл пак натиска бутона на химикалката си. Щрак.
— Сега ме изслушай много внимателно. Обадих се на мой приятел във ФБР. Няма такъв отряд за издирване на Гул Гедросян, Джими. И няма агент на име Том Мичъл. Вече няма. Агент Том Мичъл е бил убит преди пет години в Лонг Бийч, докато е участвал в операция под прикритие. Разбираш ли ме какво ти казвам?
Изтръгвам звук от гърлото си, но това е само шепот:
— Да.
— Трябва да му се измъкнеш. Не се качвай в колата му. Не оставай сам с него. Можеш ли да му избягаш?
Оглеждам се. Намираме се в средата на паркинга. Той е заграден е телена мрежа. В паркинга влиза червена „Хонда“. В колата седят две жени на средна възраст.
— Мисля, че мога да го направя — казвам безгрижно, сякаш се уговарям със събеседника си да се видим на по питие след работа.
Вземам самолета рано сутринта — уведомява ме Гордън. Ще се видим веднага след като кацна. Ще ти се обадя. Ще се справим заедно, Джими. Ще те измъкна от тази каша, обещавам.
— Благодаря ти, Гордън.
— Толкова много усилия си ми струвал. Ти си най-голямата шибана спасителна операция на века. Проклет да съм, ако допусна да те намеря нарязан на парчета в някакъв пластмасов чувал. А сега се махай от онзи задник.
— Добре — обещавам аз, — ще го направя. Ще говорим пак по-късно.
Затварям и слагам телефона в джоба си.
— Извинете ме — казвам аз на този, който нарича себе си Том Мичъл.
Свива рамене. Гласът му е мелодичен и вежлив — глас на истински джентълмен от Юга:
— Няма проблем, господин Тейн. Готов ли сте вече да тръгваме? Ще ви закарам до офиса си. Ще бъде много любезно от ваша страна, ако седнете в колата ми.
Натиска пак бутона на химикалката си. Щрак.
И тогава виждам ръката му… как не съм я забелязал по-рано? Дясната му ръка, тази, с която държи химикалката, има четири нормални пръста и една обезобразена половинка кутрето, от което е останало само болезнено червено чуканче.
Отстъпвам крачка назад.
— Какво има, господин Тейн? — усмихнато ме пита той. — Изглеждате ми малко трескав. Седнете в колата ми… не бих искал да припаднете в жегата.
И тръгва да заобикаля колата в посока към мен.
— Махни се — казвам аз.
— Господин Тейн…? Какво има?
— Трябва да си вървя.
— Да си вървите…? — И той вдига ръце, сочейки с тях паркинга и пустите улици край него. Да вървите къде?
Побягвам.
— Господин Тейн, но вие нямате кола! — вика той след мен по-скоро развеселен, отколкото заплашителен.
Спринтирам покрай редиците коли към изхода на паркинга. От другата страна се приближава черен миниван „Линкълн“ и застава пред бариерата, блокирайки пътя ми. През тъмните стъкла едва различавам шофьора… това е Райън Пиърс, съдебният лекар.
Обръщам се в другата посока. Към мен се приближава агент Мичъл, който върви бавно и целенасочено, бръкнал в джоба на сакото си.
— Господин Тейн — спокойно ми казва той, — вие знаете кого търся, нали така? Трябва ми само помощта ви, за да го намеря.
Междувременно червената хонда паркира и гаси двигателя си. Двете чернокожи жени — и двете едри, в пъстроцветни дрехи — се измъкват тромаво от колата. Всяка от тях носи голяма чаша за кафе от „Старбъкс“.
— Дами! — виквам аз, докато спринтирам към тях. — Дами… може ли само за момент?
Поглеждат ме. Като всички жени и те са готови да бъдат вежливи е всеки мъж, който ги е нарекъл „дами“ с възпитан глас. На лицата им се изписва очакване, те почти сияят.