И тогава ме виждат. Представям си как изглеждам в техните очи: плувнал в пот, със зачервени очи, луд — вероятно надрусан — и тичащ към тях. Лицата им рязко сменят изражението си.
По-близката до вратата на шофьора е с наднормено тегло и носи огромни слънчеви очила, с които прилича на сова. Опирам пистолета на Аманда в главата й.
— Ключовете!
Поглеждам през паркинга към агент Мичъл, който тича като робота от „Терминатор“.
— Веднага! — изкрещявам аз. Плясвам отстрани чашата „Старбъкс“ от ръката й, сякаш тя е пречката да получа бързо желаната реакция. Топло карамелено макиато пръсва панталоните ми и когато поглеждам надолу, виждам топка бита сметана върху обувката си.
Но съм постигнал желаното.
— Добре — казва тя и ми подава ключовете за колата си.
Агент Мичъл изкрещява на свой ред:
— Спрете този човек! Спрете го!
Ококорената жена го поглежда, сякаш е луд. Мушвам се покрай нея и сядам в хондата. Седалката е издърпана прекалено напред и удрям коленете си във волана. Завъртам ключа на запалването, включвам на заден ход и потеглям.
Забивам се в колата зад мен.
Разнася се трясък и скърцане на огънат метал. Главата ми се удря във високата облегалка. Превключвам на предна и колата се изстрелва напред. Рязко набирам волана и натискам педала на газта до ламарината.
Хондата се стрелва напред през паркинга и малкият й двигател надава вой на протест. От другата страна на спуснатата дървена бариера перпендикулярно на изхода чака паркиран черният „Линкълн“. Ускорявам и виждам през затъмненото стъкло на прозореца как изражението на дебелото лице на Пиърс се променя от самодоволно през обезпокоено до — в последната секунда — вкаменено от ужас, докато той сграбчва волана и се свива в очакване на удара.
Хондата разбива бариерата — във въздуха се разлетяват трески — и се забива в предницата на линкълна.
Удрям минивана в колелото и по-голямата кола се завърта на 90 градуса като стрелка на компас в посока на магнита. Влизам в пролуката, опрян в линкълна — разнася се противно скърцане на метал — като раздирам страницата му.
В огледалото за обратно виждане наблюдавам агент Мичъл да приближава към минивана. Отваря вратата от другата ми страна и се навежда вътре. Това е последното, което виждам от него и Райън Пиърс, защото след това завивам наляво и ускорявам по празната улица, а когато пак поглеждам назад, тях вече ги няма.
47
Когато се връщам в апартамента на Аманда, веднага разбирам, че нещо не е наред. Чукам на входната й врата, но никой не ми отговаря. Опитвам дръжката и вратата се отваря съвсем лесно.
Апартаментът е празен. Няма следи от борба, но дори при това положение нещата не изглеждат розови. Климатикът е изключен. Осветлението обаче е включено. Възглавниците по дивана са сложени накриво. Чантичката й лежи насред пода, сякаш е била изпусната там.
Аманда я няма.
Отивам до прозореца и поглеждам през щорите „Левелор“. Дебне ли ме някой отвън? В паркинга има над двайсетина коли и асфалтирано баскетболно игрище, на което двама чернокожи си вкарват кошове. Никакви руснаци, поне доколкото мога да забележа.
Мобилният телефон в джоба ми иззвънява. Идентификаторът на повикващия е „Анонимен“.
Отговарям:
— Ало…?
— Господин Тейн? — Гласът е мъжки, тих, прецизен, непознат глас.
— Кой се обажда?
— Знаете за кого работя.
— Да, работите за…
— Моля ви, господин Тейн. Не произнасяйте името му. — Пауза. — Наблюдавам ви в този момент.
Отдръпвам се от прозореца и опирам гръб в стената.
Не през прозореца, господин Тейн.
Оглеждам апартамента на Аманда. Има десетки места, където може да се скрие камера: акварела в рамка над дивана, книгите по лавиците, металния часовник на масичката й за кафе, детектора за дим в тавана.
— Да — потвърждава гласът, — възможностите са много.
— Какво искате?
— Съжалявам за жена ви. И най-вече съжалявам, че трябваше да видите това.
— А защо го направихте?
— Нещата излязоха малко извън… — Гласът замлъква в търсене на точните думи. — … Извън контрол, разбира се. Извинявам се. Но те могат да бъдат поправени. Можем да оправим всичко, господин Тейн.
— И как смятате да го направите?
— Елате и ще ви го обясня. Всички ви чакаме. И Аманда ви чака.
— Къде е тя?
— Погледнете масичката.
Поглеждам към масичката за кафе до мен.