— Не тази масичка — поправя ме той. — Отляво на вас.
Обръщам се в другата посока, към масичката в края на дивана. Не нея лежи лист хартия. Същата хартия като онази, която агент Мичъл намери вкъщи — пухкавото мече, скочило за медец. „Ако не успееш от първия опит, опитай пак.“
На листа с очевидно женски почерк е написан адрес: Пайн Ридж Роуд 17528. Почеркът не е на Либи.
— Това е мястото, където ще я намерите — обяснява ми гласът.
— Сторихте ли й нещо?
— Засега не.
48
Разбира се, че е клопка. Защо ще ми се обаждат да ми съобщават къде мога да я намеря, ако не за да ме примамят на място, където не трябва да ходя?
Но на мен не ми пука. Усещам някаква отчаяна лудост същата, която придобивам, когато съм се надрусал: готов съм да се сдърпам с всекиго, да опитам всичко — див секс, безнадеждни сбивания в бар, още дрога няма значение, давай ги насам…
Вадя пистолета на Аманда от джоба си. Премервам тежестта му на ръка, тя ми внушава увереност. Отнасям го до компютъра на Аманда и го оставям на масата до мен, след това отварям Гугъл Marie, за да открия адреса.
Слагам пистолета обратно в джоба си, излизам, слизам по стълбите и се качвам в хондата.
Пътувам около петнайсет минути, като следвам запомнения маршрут. Той ме извежда от гъсто населените улици на жилищните квартали през търговските зони до почти безлюдни райони, представляващи тъмнокафяви полета, празни паркинги и раздалечени индустриални сгради с по няколко коли пред тях и почти никакви хора наоколо.
Мястото, където ми е казано да отида, е самотна сграда в средата на просторен терен, обрасъл с кафява трева. Прилича ми на някакъв склад — кутия от ръждясала ламарина с размерите на хангар и четири товарни рампи отпред. Без прозорци. Без табели. Сградата е заобиколена от ограда, чийто горен ръб е защитен със спирала от бодлива тел. Има два портала — отпред и отзад — като и двата са гостоприемно отворени. Минавам пред предния и паркирам до другите три коли, които се намират на паркинга.
Слизам от хондата. Изваждам пистолета от джоба си и тръгвам към сградата.
Три от вратите към рампите са плътно затворени заради жегата, но четвъртата е наполовина отворена и долният й ръб е вдигнат почти на метър от земята. Навеждам се и се промушвам под него.
Вътре е тъмно. Връхлита ме силна воня на котешка пикня. Единствената светлина идва през вратата зад мен — слънчевите лъчи образуват идеален правоъгълник на цимента пред краката ми. Отвъд този правоъгълник, в тъмнината, виждам стена от черни пластмасови ленти, висящи от тавана като завеса — безрезултатен опит да се съхрани студеният въздух вътре по време на товаро-разтоварните работи. Разбутвам ивиците и минавам през тях.
Тук е дори по-тъмно, а очите ми още не са свикнали с полумрака след яркото слънце навън. Примижавам. Започвам да различавам дълги редици от маси и скамейки, някакво индустриално оборудване по масите, купчини боклук по пода. Миризмата на амоняк е задушаваща. Много добре ми е известно, че това няма нищо общо с котките. Бил съм в прекалено много тайни квартири, прекалено много къщи, в които мирише на урина, прекалено много кухни със стъклени мерителни кани и бунзенови горелки върху плотове до самуни „Уондърбред“ и бисквитен „Милано“. Миризмата на амоняк означава едно нещо — лаборатория за амфетамин. Но толкова наситената миризма на амоняк подсказва нещо друго — промишлена лаборатория.
Знаят, че съм тук, естествено. Така че няма никакъв смисъл да се прокрадвам. Викам в тъмнината:
— Ало…? Кой е тук?
Гласът ми отеква. Акустиката ми подсказва, че помещението е голямо и празно — цимент и стомана.
— Аманда?
Влизам по-навътре, протегнал напред лявата си ръка и стиснал с дясната пистолета на Аманда. След двайсетина метра мракът вече е пълен. Стъпвам върху нещо стъклено, то се счупва на парчета, които звучно се раздробяват, докато продължавам да вървя.
— Аманда?
Напредвам в мрака. Спъвам се в нещо. Метално е, ритвам го и с мъка запазвам равновесие. То се плъзва напред по пода.
— Кой е тук?
Чувам пред мен някакъв шум… човешки. Дишане…? Плач…?
— Аманда? Ти ли си?
Отправям се в посока на звука, все по-навътре в склада. Кракът ми ритва нещо меко. Спирам и клякам. В тъмнината едва различавам човешко тяло. Опипвам го. Усещам, че е мокро. Пръстите ми са лепкави. Нещото диша затруднено и мога да чуя мехурчетата в дробовете му.
— Аманда…? — прошепвам изтръпнал аз.
Но не е Аманда, сега вече ми е ясно. Прекалено голямо е и е облечено в нещо като мъжко яке. Изправям се. В далечния край на помещението нещо се мержелее — врата в стената.