Отправям се към светлината. Докосвам с пръсти стената, покрай която се движа. Тя е желязна и нагрята от слънцето навън. Ръката ми минава през електрически ключ. Натискам го, той щраква — над мен светва ярка натриева лампа, започва да съска и пространството се трансформира под студената й бяла светлина.
В помещението са подредени успоредно дълги редици метални маси. Плотовете им са отрупани с химически стъклени съдове, високи метални стойки, от които се спускат гумени маркучи, кафяви стъкленици. По масите има туби с разредител за боя буквално стотици на брой — и десетки резервоари за пропан с размера на малки дирижабли. Подът е осеян с боклук: непотребни празни бутилки, гумени тръби и тапи.
В средата на дългата пътека лежи мъжът, когото съм ритнал. Сгърчен е на пода между две от металните маси. Лицето му е извърнато от мен.
В далечния край на стаята, до пластмасовата завеса, през която съм влязъл, седят в редица подпрени до стената трима мъже. Минал съм покрай тях в тъмнината, без дори да подозирам за присъствието им.
И тримата имат в челата си черни дупки от куршум. Около всяка рана се различават кръгове от обгорял барут, подобно на малки капризно присвити устни в кожата им.
Разстреляни са по екзекуторски, както са стояли прави. Това е очевидно по стената зад всеки от тях, опръскана на височината на главите с кръв и парчета мозъчна тъкан, и по кървавата следа надолу, оставена при свличането на всеки мъж до пода. Тези три обърнати на обратно удивителни приличат на графити — своеобразна пунктуация, обозначаваща изненада, може би изненадата на мъжете, когато са били поразени от куршумите.
До убитите седи Аманда. Очите й са отворени. Диша. Гледа право напред. Изглежда не ме забелязва.
— Аманда? — изтичвам аз до нея.
Поглежда ме едва сега. Познала ме е.
— Джим — едва чуто прошепва тя. Заравя лице в ръцете си и се разплаква. Плачът й е беззвучен, тялото й се тресе, търка очите си, но не издава никакъв звук. Забелязвам, че ръцете й са покрити със засъхнала кръв.
Клякам до нея.
— Сториха ли ти нещо?
Прегръща ме.
— Не… — Прегръща ме и заравя в рамото ми: — Господи… господи…
— Какво се случи?
— Беше ужасно — тялото й се разтриса от мълчалив плач. — Ужасно… онова, което направиха… толкова…
— Кой го направи?
— Дойдоха в апартамента ми — шепне тя между риданията. — Имаха пистолети. Отведоха ме.
— Кой го направи?
— Те — казва тя. И посочва тримата мъже до себе си.
— Тези ли са го направили? — поглеждам ги. Не ми изглеждат много опасни. Може би защото са мъртви. — Но ако те са те докарали тук, кой ги е убил?
Поклаща глава:
— Не знам. Беше… — И спира. — Беше някакъв мъж. Висок. Имаше дълга черна коса. Беше облечен в черно. Нареди ми да си затворя очите. Говореше на руски. Мислех, че ще ме убие. Но той просто…
— Просто какво…?
— Изчезна.
— Изчезна? — повтарям аз. Нещо не разбирам. Какво означава това? Че мъжът се е скрил в сенките? Че се е изпарил?
Зад мен се разнася нечий стон. Това е мъжът, когото ритнах в тъмнината. Той е на пода и се мъчи да изпълзи по него.
Оставям Аманда и отивам при него. Насочвам пистолета си към главата му. Лицето му продължава да е извърнато в обратната посока. Тялото му лежи в края на дълга кървава следа. Изпълзял е десетина метра, бършейки пода с раната си. На мястото, където лежи, се е образувала малка локвичка кръв.
Чуквам го леко с крака си. Не реагира.
— Ей, ти — казвам му аз. — Погледни към мен.
— Обръща се. Това е велосирапторът — съседът ми от отсрещната страна на улицата.
Но очите му ги няма. На тяхно място се виждат морави кървящи прорези, отекли и празни. Бузите му са изцапани със слуз и кръв.
— Кой си ти? — пита той и ме хваща за крачола.
Отстъпвам, за да се освободя.
— Джим Тейн — казвам му аз.
— Джим Тейн — повтаря той и се усмихва, сякаш името ми му се вижда забавно. — Джим Тейн — изговаря го още веднъж. Протяга ръка отново, но пръстите му не могат да ме намерят.
— Кой ти стори това?
— Кой мислиш, че ми стори това, Джим Тейн?
Усещам, че зад мен има някого. Обръщам се — Аманда. Избърсала е сълзите от лицето си, но кръвта по пръстите й е оставила бледи розови следи, едва различими по бялата й кожа.
Обръщам се пак към велосираптора:
— Защо ме шпионираше?
— Беше ми казано да не те изпускам от очи — отговаря ми той. — От очи… Звучи смешно, а? Не мислиш ли? Особено при тези обстоятелства?