— Къде е той? Къде мога да го намеря?
— Не ти трябва да го намираш… повярвай ми. Никой не би искал да го намира. Той ще те намери, когато му дойде времето. Знам, че ще го направи.
— Как изглежда?
— Не съм го виждал.
— Как е възможно да работиш за някого, без да си го виждал?
— A… — казва той с намек на задоволство. — Искаш ли да чуеш как се запознах с него?
— Да, кажи ми.
Усмихва се.
— Ела по-наблизо.
— Джим, внимавай — предупреждава ме Аманда.
Правя крачка към него в локвата кръв, която се разстила по циментовия под. Държа пистолета, насочен към главата на мъжа.
— Разкажи ми.
— Имаше един човек — започва да разказва той. Казваше се Копец. Той ме нае. Мен и приятеля ми — онзи там, е куршума в главата… виждаш ли го?
Би трябвало да го попитам „Кой от всички?“, но не го правя. Вместо това казвам:
— Да.
— Бяхме в Модесто и правехме това-онова. Купуваме едно, продаваме друго. Привлекли сме вниманието му. Може би сме продавали твърде много. Да…? Разбираш, нали?
— Да.
— Един ден Копец ни откри. Дойде при нас и ни каза: „Тази територия се владее от моя работодател, чието име не мога да ви съобщя. Но вие имате избор: да работите за него или да ви убия“. Разбира се, предпочетохме да работим за него. Нали…?
— Да.
— Копец ни възлагаше задачи. Може би бяха тестове — да види дали ще се справим. Доставка… Прибиране на стока… Екзекуция… Нали? Всяка седмица Копец идваше и всяка седмица ми връчваше плик. В плика имаше пари и описание на онова, което трябваше да се направи. Копец никога не знаеше какво има в плика. Просто ми го даваше. Беше куриер. Това беше всичко. — Изкашля се. На устните му избива кръв. — Един ден отново дойде. Пликът беше тежък. Каза ми да го отворя. В него имаше мобилен телефон, пистолет и лист хартия. На хартията беше написана задачата ми — само две думи. Знаеш ли какви бяха?
— Не.
— Там пишеше: „Застреляй Копец“. Направих го. Право в главата. Нали разбираш…? След това телефонът иззвъня, отговорих и един глас ми каза: „Поздравления, отсега нататък се казваш Копец“. Така работи той. Контролира всекиго. Знае всичко. Слуша. Наблюдава. Но остава скрит. Никой не знае къде живее. Нито как изглежда. Дори на колко години е. Руснак ли е, арменец ли е, или е чеченец. А ако говориш с него или познаваш някого, който говори с него, той ще те убие. Само името му да произнесеш, той ще те убие. Всички знаят тези правила.
— И какво иска от мен? Кажи ми.
— Да ти кажа? — повтаря той. — Мога да ти кажа само онова, което знам. Работата ми беше да те наблюдавам. Да направя нужното жена ти да ти носи удоволствие. Да ти помогна да успееш в бизнеса си. Задачата ми беше да те охранявам, Джим Тейн.
— Да ме охраняваш ли? — замислям се за Стан Понтин, за катастрофата с колата му, за внезапното и необяснимо решение на Санди Голдън да инвестира в „Тао Софтуер“. И за Дом Вандербек на тавана в моята къща и огърлицата му от морави отпечатъци. — Защо уби жена ми?
— Не съм го направил аз — отговаря ми той. — Това не бяхме ние. Трябва да е бил някой друг. Ние не сме единственият екип. Винаги има втори, подсигуряващ. Това е начинът, по който ни контролира. Единият екип наблюдава другия. Дебнем се взаимно.
— Том Мичъл от другия екип ли е?
— Аа… агентът от ФБР ли? — казва той. Не. Мисля, че той не работи за моя работодател. Смятам, че иска да намери моя работодател. Но толкова много хора желаят това. Той има толкова много врагове.
— Защо ми казваш всичко това?
Усмихва се. Празните му очни кухини весело примижават. От ъгълчетата им потичат кървави сълзи.
— Ела по-наблизо и ще ти кажа.
— Не го слушай, Джим — обажда се Аманда.
Оставам на мястото си.
Мъжът въздъхва:
— Загубих очите си, Джим Тейн. Не мога да ти сторя нищо лошо. Приближи се… ще ти покажа нещо. Нещо, което ще помниш през целия си останал живот.
Клякам до него в локвата кръв и докосвам рамото му.
— За какво става дума? — прошепвам в ухото му.
Чувам затрудненото му накъсано дишане и разбирам, че животът го напуска.
— Якето ми — прошепва той е последни сили. Едва различавам думите му. — Бръкни в него.
Подавам пистолета си на Аманда. Тя го насочва към главата му. Бъркам в джоба на якето на мъжа. Там е мокро.
— Напипваш ли го?
Има нещо там… острия ръб на лист хартия. Изваждам плик. Ъгълът му е подгизнал в кръв. На плика пише: „За Копец“.
— Това ми го даде онзи — обяснява той, — който извади очите ми. Първо ми нареди да го прочета. Оказа се последното нещо, което видях. Виж го.