Отварям плика. В него има единствен лист хартия, сгънат на три. С кламер е прикачена снимката на момиченце, може би 7-годишно. Облечено е в синя кадифена рокличка. Държи ръчичките си скръстени в скута. Усмихва се на фотоапарата.
— Дъщеря ми — обяснява той.
Разгъвам листа към снимката. Текстът е напечатан. Напечатан е на стара пишеща машина, може би антично стара. Мастилото от лентата е полепнало неравномерно, буквите не са подравнени.
Текстът гласи:
Това е последната ти задача. Разкажи на Джим Тейн как беше нает. Разкажи му за Копец. Кажи на Джим Тейн всичко, което иска да знае. Отговори на всичките му въпроси. Покажи му тази страница.
След това се убий. Наблюдавам те.
(Помни, че знам къде живее дъщеря ти.)
— Разбра ли сега? — прошепва велосирапторът. — Той знае всичко. Контролира всичко. Мисля си, че наистина е… Бог.
Преди да разбера какво съм прочел или какво става, той изважда пистолета, който досега е крил. Захапва дулото с такава сила, че чувам изтракването на зъбите му по метала. И тилът му избухва в червена мъгла.
— Не! — изкрещявам аз, но твърде късно и думите ми са заглушени от ехото на изстрела.
Отстъпвам крачка назад.
— О, боже — ахва Аманда.
Чувам воя на приближаващи се полицейски сирени.
— Трябва да се махаме оттук — казвам аз и започвам да отстъпвам на заден ход. Хващам Аманда за ръка и я дърпам към изхода. Но тя стои на място и се съпротивлява, неспособна да тръгне, загледана като хипнотизирана в трупа.
— Аманда… — подканвам я аз.
— Чакай… — Тя дръпва ръката си от моята и се отпуска на колене до мъртвеца.
— Какво правиш?
Навежда се и притиска тяло в неговото толкова отблизо, че лицето й почти докосва обезобразения му череп. Бърка в окървавеното му яке.
— Аманда…
Сирените се засилват. Приближават се.
Аманда рови из джобовете му и явно търси нещо.
— Намерих го! — възбудено извиква тя. И вдига ръка с онова, което е търсила: пластмасов плик за сандвичи, стегнат с ластична лента. В плика има жълти кристали и стъклена лула.
— Хайде — пришпорвам я аз.
Дърпам я от трупа и този път тя ми позволява, става и натъпква плика отпред в джинсите си.
Побягваме през склада и бутаме настрани пластмасовата завеса. Скачаме от товарната рампа под прежурящото слънце. Сирените вече са съвсем наблизо. Качвам се в хондата, а Аманда сяда на седалката до мен.
Излизам през задния изход и попадам на улицата. В същия момент две полицейски коли влизат през предния портал с пронизително надути сирени и въртящи се сигнални светлини. За момент очаквам да се разнесе изсвистяване на гуми, да видя див обратен завой и да започне лудешко преследване, но когато поглеждам в огледалото за обратно виждане, установявам, че полицейските коли съвсем културно спират пред товарните рампи.
Не обръщат никакво внимание на хондата с опръсканите е кръв мъж и жена в нея — а може би изобщо не ни забелязват — и ние поемаме на запад, минаваме през билото на някакъв хълм и се скриваме от погледа им.
49
Регистрираме се в „Бест Уестърн“ на Даниелс Паркуей, който се оказва първият хотел най-близко до летището. Вземаме стая на третия етаж с изглед към паркинга. Веднага след като затваряме вратата и я заключваме с двукратно завъртане на ключа, аз се отправям към леглото и след десет минути заспивам.
Когато се събуждам, стаята е тъмна, а навън е нощ. Чувам Аманда до мен лекичко да похърква. Цифровият часовник на нощното шкафче показва два часа.
Нещо ме тревожи. Тревожи ме — осъзнавам го едва сега — откакто влязох в склада и намерих убитите мъже, екзекутираните мъже, и слепия с извадените очи.
— Аманда?
Размърдва се.
— Събуди ли се?
Не съвсем — отговаря ми тя.
— Защо не е убил и теб?
— Кой?
— Онзи в склада. Убил е всички останали. Но не и теб.
— Не знам отговаря ми тя в тъмнината. Настъпва продължителна тишина. Усещам я неспокойно да се размърдва до мен. — Ти не ми вярваш — казва накрая Аманда.
— Вярвам ти.
Но не са те убили. Убили си всички останали, без теб.
— Обещай ми? — настоява Аманда.
И кръвта по пръстите ти. И руснакът с извадените очи.
Но казвам:
— Обещавам ти.
Само че какво представлява едно обещание за двама наркомани?
Тя открадва това обещание, като се качва върху мен. Целува ме грубо и плъзва език в устата ми. Разкопчава колана на панталона ми и го смъква надолу по бедрата ми. Яхва ме и ме изненадва — изненадан съм, че е готова за мен, но най-вече, че аз съм в състояние да реагирам, че ще се чукаме само няколко часа след всичко случило се, няколко часа след като съм видял мъртва жена ми Либи, която не се казва Либи наистина, и след срещата с мъжа с извадените очи, който завря пистолет в устата си.