Вземам пътьом вчерашен кроасан, част от полагаемата ми се закуска, включена в нощувката от $59, която съм платил, и докато челюстите ми се мъчат с него, се опитвам да разбера защо се подлагаме на тези изтезания.
Отвън чака минибусът, който обслужва линията между хотела и летището. Той, разбира се, също е включен в нощувката. Когато се качвам, шофьорът вдига поглед от вестника си с нескривана досада.
Чакаме заедно. Горещо е. Аз съм единственият пътник. Шофьорът явно е инструктиран да не потегля само с един клиент. Така че изучава съдържанието на вестника си с мрачна концентрация, сякаш се готви за участие в неделния сутрешен телевизионен блок.
Минават пет минути, после десет и когато най-сетне подсказвам, че може би е време да тръгваме, той измърморва нещо неясно под носа си и дърпа лоста за затваряне на вратата. Минибусът изръмжава и излиза на Даниелс Паркуей.
От Международното летище на югозападна Флорида ни отделят едва три километра и те ни отнемат само няколко минути. Името е прекалено величествено за мижавото летище. Скачам от минибуса и след само десет крачки съм в салона за заминаващи. Ориентирам се набързо, вземам ескалатора и слизам право в залата за получаване на багаж.
Там има само четири въртележки. Гордън Крамер чака на последната, в далечния край на залата. Намира се на четирийсет метра от мен и говори е някого по мобилния си телефон. Още не ме е забелязал. Изпитвам облекчение, когато виждам издяланото му като от камък лице и безкомпромисно ниската му военна прическа. В него има нещо истинско, кораво и познато. Не ми е точно приятел — да, описах го като такъв пред Аманда, но не беше вярно. Приятел е човек, когото не се замисляш дали можеш да разочароваш. А аз се замислям дали няма да разочаровам Гордън.
Това сигурно е причината да ми пука за него — защото животът ми е безкраен низ от провали, истинска Ниагара на фиаското. А Гордън Крамер безстрашно гази до коляно из нея от години насам.
Представете си да имате баща, когото обожавате, а след това си представете, че този баща знае най-интимните ви тайни, известни са му най-тъмните кътчета на душата ви, съзнава що за птица сте, на какво сте способен и как мислите. Представете си това и ще разберете защо обичам Гордън Крамер. Обичам го, защото макар да знае най-позорните ми тайни, аз още не съм успял да го отблъсна от себе си. Засега.
— Гордън…! — извиквам аз.
Обръща се. В очите му проблясват весели пламъчета. Но не се усмихва. Казва още нещо в телефона си, натиска бутон и го прибира. После се отправя към мен.
— Джими — казва той с грубия си, но топъл глас. Само това, че чувам този глас на живо, до себе си, ме уверява, че вече съм в безопасност. Гордън е силен, умен и корав. Той е ченге от Сан Хосе и бивш морски пехотинец. Убивал е хора с голи ръце, преборил е алкохола и се е изправил очи в очи със собствените си демони. Спечелил е всяка битка, в която е влязъл. Гул Гедросян е сукалче пред Гордън Крамер. В това нямам никакви съмнения.
— Жив си — констатира той в типичен Гордънов стил, макар да не долавям удовлетворение в гласа му.
Прегръщаме се.
— Имаш ли чанта? — питам го аз.
— Само това — отговаря той и вдига стар „Самсонайт“ с алуминиев корпус и явно машинно обработени орнаменти — повече сандъче за инструменти, отколкото куфарче с вещи за пренощуване.
— Кога кацна? — интересувам се аз.
— О, малко преди да ти се обадя — махва с ръка той. Но вниманието му е раздвоено. Очите му оглеждат пространството зад мен в постоянна готовност да посрещне някаква заплаха. Тръгваме към надписа „Надземен транспорт“.
— С кола ли си? — пита ме той.
— Не.
— Добре. Поръчах лимузина. Трябва да ни чака отпред. Ще ни откара в Маями. Вече съм го организирал. Познавам там един полицай. Свестен е. Бивш морски пехотинец. Чист е, Джими. Можем да му имаме доверие. Знае всичко за този Гул Гедросян. Ще ни помогне.
— Чудесно, Гордън — казвам аз. Изпитвам облекчение, доволен съм, че най-сетне има с кого да споделя бремето и да оставя друг да взема решенията от сега нататък. Гордън вече е започнал да разрешава проблемите ми. — Но преди да тръгнем, трябва да взема приятелката си. Тя е в хотела, където прекарах нощта.
— Разбира се, Джими съгласява се той.
Само че този му думи ми се виждат странно сговорчиви, защото не е в негов стил да не ме попита коя е моята приятелка, нито защо се налага да я вземем с нас. Сигурно е от умората на ранния полет. Но е загубил от проницателността си: не ме пита с кого общувам, какво правя в хотелска стая, защо очите ми са налети с кръв, защо маншетите на крачолите ми са навити толкова високо и каква е причината за петната, които не съм успял да скрия.