Подминаваме въртележка за багаж — единствената в терминала, чийто конвейер се върти — надписът, над която ни информира, че чантите по нея са от току-що кацналия самолет от Далас.
— През Далас ли летя? — питам го аз просто за да поддържам разговора, докато вървим, но също и защото изведнъж съм се сетил, че въртележката, пред която Гордън ме чакаше, не се въртеше и над нея нямаше надпис, указваш кой полет обслужва.
— Направо от Сан Франциско — казва той. — Осем часа. Отвратителен полет. — Но с периферното си зрение долавям, че ме стрелва с поглед, сякаш се е усетил, че е казал нещо грешно, и сега иска да провери по изражението ми дали съм доловил това. Аз обаче гледам право напред с пасивно и тъпо изглеждащо лице, което ни най-малко не затруднява човек с моя опит.
Излизаме от терминала под слънцето. Въздухът е по-горещ, отколкото когато влязох, а това беше само преди минути. Сякаш по знак пред нас спира черна лимузина. Шофьорът, в черен костюм и с шофьорска шапка, слиза от колата и бързо я заобикаля в посока на двама ни с Гордън.
— Здрасти — поздравява го Гордън.
Шофьорът не проговаря. Само кимва и отваря за нас задната врата. Забелязвам, че не посяга да вземе металното куфарче на Гордън. Само че това са обучени да правят шофьорите на лимузини, нали така — да предлагат услугите си по отношение на багажа ви? Не и този.
— Заповядай, Джими, влез кани ме Гордън с изненадващо количество топлина в гласа си, сякаш ми предлага да си облека готин мъхест пуловер. Посочва ми отворената врата на лимузината. Шофьорът ми се усмихва и кимва окуражително. Явно и той умира да ме види вътре.
Аз обаче забелязвам нещо странно в него — говоря за шофьора, който услужливо държи отворената врата на лимузината. Той е як. Буквално прелива навън от полиестерното си сако. Но това не е мека плът, а мускули, при това добре тренирани. Никаква тлъстина. Тялото му изобщо не е като на човек, прекарващ живота си седнал зад волана.
— Ей, Гордън — казвам аз и се обръщам с усмивка към моя покровител, дай да стиснем ръце.
И протягам своята с очевидна покана. Дясната ръка на Гордън здраво е обхванала дръжката на „сандъчето за инструменти“. Толкова здраво, че не виждам пръстите му. Искам да кажа, че не виждам колко са на брой.
Той ме изглежда продължително, абсолютно неподвижен и безизразен. След това, изглежда, взема решение. Лицето му разцъфва в широка зъбеста усмивка.
Познавам Гордън от близо петнайсет години. И ако паметта не ме лъже, това е първият път, когато го виждам да ми се усмихва.
Оставя куфарчето си на земята бавно. Отваря пръстите си около дръжката му. Протяга ръка към мен.
Не ме изненадва, че кутрето му липсва. Може би съм го предугадил преди няколко минути, когато не се изказа за миризмата на дрехите ми, докато се прегръщахме. Онзи Гордън Крамер, когото познавам — истинският Гордън Крамер, ченгето, което би преместило планини, за да ме опази от опасност, в повечето случаи такава, която сам съм създал — щеше да попита сопнато какво, по дяволите, пуша, с кого, защо очите ми са червени, а дъхът ми вони на кранк.
Този Гордън Крамер обаче просто се усмихва. Устата му се движи и изговаря думи, които не мога да разбера, и ми трябва момент, за да осъзная, че е изрекъл тези думи на руски. На път съм да го наругая, но в същия миг усещам върху лицето си нещо лепкаво — носна кърпичка, притисната със сила върху носа и устата ми от шофьора, който някак се е озовал зад мен, и миризмата ме прорязва като терпентин, химическа и метална, а след това ме блъсват в лимузината, челото ми се удря в рамката на вратата и всичко пред мен почернява.
51
Сънят ми винаги започва така…
Намирам се в тъмна къща. Къщата ми е позната, но не е моята. Качвам се по спираловидна стълба.
Макар къщата да не е моята и да е тъмна, не ме е страх. Усещането ми е за място, на което принадлежа — тази тъмна къща, с дългата стълба, по която се качвам.
Спирам на площадката в горния край на стълбата. Далече пред мен, в края на коридора, виждам врата.
Тръгвам към вратата. Дюшемето под краката ми поскърцва. Завъртам дръжката и влизам през вратата.
Озовавам се в детска стая. Момчешка стая: сини тапети, статуетка на развихрен Супермен върху бюрото, пластмасов контейнер, пълен с коли „Мачбокс“, нахвърляни като миниатюрна версия на купчина скрап.
Момчето спи в леглото си. Осветява го лунната светлина. Облечено е в синя трикотажна пижама със сиви крачоли. Косата му е руса и твърде дълга за момче. Вдигам го от леглото и го понасям спящо на ръце, а главата му се люшка и косата му виси.