Не се събужда. Диша тихо. Пренасям го през дългия тъмен коридор до друга врата. Под нея избива ивица жълта светлина. Чува се и някакъв звук. Изгромоляване като от тежка машина или далечна гръмотевица.
Понеже ръцете ми са заети е момчето, бутвам с крак вратата в долния й край. Отваря се лесно.
Сега разбирам причината за звука, който съм доловил през вратата. Течаща вода. Тя шурти от крана и се излива във вече преливаща вана. Стича се по външната й страна върху покрития с бели плочки под, където вече е дълбока два-три сантиметра.
Над ваната е надвесен мъж. Облечен е в тъмни дрехи. Косата му е тъмна и черна, права и стига до под раменете му. Жилава коса, мръсна коса — косата на човек, който е умрял отдавна.
Проговаря ми, без да се обръща към мен:
— Донесъл си момчето си — казва той. Питам се изрекъл ли е това на глас, или съм прочел мислите му. — Дай ми го…
Влизам в банята и краката ми джвакат във водата. Отнасям момчето до непознатия. Той продължава да стои с гръб към мен.
— Казва се Коул — съобщавам аз на облечения в черно мъж. — Син ми е. Единственият ми син.
— Сложи го във водата нарежда ми странникът. Извивам шия в опит да видя лицето му. Но то остава скрито. Виждам само дългата му мъртва коса.
— Не разбирам — казвам аз на непознатия.
Но той не ми отговаря. Усещам, че се движа, нося детето си до ваната, въпреки че си заповядвам да не мърдам. Навеждам се над коленичилия непознат и внимателно поставям Коул във водата. Той — все още спящ — остава на повърхността.
— Сега ни остави — нарежда ми непознатият.
Отстъпвам встрани.
Непознатият посяга към момчето. Вглеждам се в ръката, която се подава от черния му ръкав. Това е само кост… по нея няма кожа.
Той поставя костеливата си ръка върху гърдите на Коул и го натиска надолу с изненадваща сила.
Момчето потъва до дъното на ваната. Отваря очи и се опитва да изкрещи, но няма звук… само голям въздушен мехур, който излиза от устата му и се разпуква на повърхността. Поглъща вода. Отваря широко очи. Крещи беззвучно, тресе глава напред-назад. Малките му пръстчета драскат по костеливата ръка. Момчето вдишва вода в дробовете си.
Непознатият продължава да го натиска. Той е силен и безмилостен. Борбата е кратка: момчето рита безсилно, но е приковано към дъното от мъртвешката ръка. Наблюдавам лицето му, докато животът го напуска. Гледа ме, умирайки, с все още широко отворени очи. Въгленчето на живота зад тях постепенно угасва. Когато тялото му спира да се гърчи, непознатият вдига ръката си. Трупът изплува на повърхността.
— Можеш да си го вземеш — казва ми странникът, без да се обръща към мен. — Той е твоят син.
— Внимателно — казва мъжки глас в ухото ми.
Когато отварям очи, установявам, че не съм в банята и не ми говори чернокосият непознат. Краката ми не газят във вода, няма вана и няма малко момче.
Седя на стол. В стаята е много студено, треперя и всичко около мен е размито и нефокусирано. Опитвам се да изтрия мръсотията от очите си, но ръката ми е завързана. Не мога да помръдна. Завързан съм за стола.
Зрението ми се фокусира. Стаята е с дървена ламперия и тежки дървени щори на прозорците, които напълно спират слънчевата светлина. Виждам писалище, кантонерка в ъгъла, диплома в рамка на стената. Познавам това място: кабинетът на доктор Лиаго.
— Буден ли е? — пита женски глас.
Обръщам глава към жената. Познавам я. Има къса сива коса, ниско подстригана в стила на възрастна лесбийка. Безцветните сиви очи ме наблюдават без никакво изражение в тях. Кожата на шията е сбръчкана. Възможно ли е това? Защото жената е доктор Къртис — психоаналитичката ми от Калифорния. Стои до доктор Лиаго, дребния мъж с бялата брада. Какво правят те двамата заедно? И защо тя е във Флорида?
— Дойдох да те видя — отговаря ми тя и така разбирам, че съм задал въпроса си на глас. — Пристигнах, за да ти помогна. Имаш нужда от помощ. Нещата излязоха от контрол.
— Какво се случи? — питам аз. Започвам да си спомням: летището, Гордън Крамер. четирипръстата му ръка, държаща металния „Самсонайт“, шофьорът на лимузината, напоената в хлороформ носна кърпичка…
— Имаш нужда от помощта ни, Джими — разнася се познатият ми сърдит глас. Обръщам се, за да локализирам източника. Но не мога — през гръдния ми кош минава ремък. Чувам крачки по дъсчения под и в полезрението ми изплува Гордън.
— Какво правиш? — не проумявам аз.