Главата ми още пулсира след първата доза хлороформ. Не искам още. Спирам борбата.
— Ще ме убиете ли? — питам аз.
— Боже мой, не, Джими — усмихнато ме уверява Гордън. — Просто ще оправим нещата.
— Свийте в юмрук, моля — намесва се Лиаго.
Правя го.
— Защо ми причинявате това? — искам да разбера аз.
— За да ви направим щастлив — съобщава ми Лиаго.
— Това ни нареди той: да ви направим щастлив.
— Кой ви нареди?
Но Лиаго не ми отговаря. Почуква вената до сгъвката на ръката ми. Извръщам поглед, но усещам убождане, после течността се влива във вената ми. Ръката ми натежава. Тежестта плъзва нагоре, стига до рамото ми, нахлува в главата ми.
— Спокойно… — казва Лиаго с огромно задоволство.
— Така, така… След минутка ще се отпуснете, господин Тейн. И след това ще започнем сеанса.
Наистина усещам, че се отпускам. И преди да мога да му отговоря, очите ми се затварят.
Чувам пулса на сърцето си и дишането ми.
Започвам да сънувам. Сънят ми е изпълнен с насилие. Чувам в просъница разбиването на стъкло, писъка на доктор Къртис, крясъка на шофьора на лимузината, дрезгавият глас на Гордън да ломоти гърлено нещо на руски, после някакви удари. Ударите се повтарят, този път до самото ми ухо: трясък на удряни един в друг тигани, гръм на фойерверки, удряне на чук в наковалня. Бам, бам, бам… Точно до мен.
Някаква част от съзнанието ми — онова мъничко кътче, което не е било приспано — заключава, че тези удари не са от чук в наковалня. Това са изстрели. И някой стреля непосредствено до мен.
Бам, гръмва нечий пистолет. И безпокои съня ми.
Бам.
Писъци, ново бам, писъците стихват и аз най-сетне мога да почивам.
Колко дълго съм спал? Не знам, но когато се свестявам, установявам, че съм седнал и плувнал в пот, макар работещият климатик да бълва леден въздух в тила ми. Гади ми се. Ризата ми е залепнала за тялото. Опитвам се да помръдна, но съм вързан за стола. Поглеждам надолу към дясната си ръка. Това е единствената незавързана част от тялото ми. На вътрешната страна на лакътя ми, точно върху вената, има червена точка.
— Я виж ти — прозвучава познат глас. — И възкръсна Лазар от мъртвите.
Проследявам познатия глас и откривам размитата фигура, седнала на тапицирания стол — същия стол, на който съм седял толкова много часове в разговори с доктор Лиаго. Това е агент Том Мичъл. Изглежда хладнокръвен и небрежен, с навити ръкави на ризата, изпружил крака напред, кръстосани при глезените. — И как се чувствате в този момент, господин Тейн?
Чувствам се сякаш в черепа ми има електрическа дрелка, която отчаяно се опитва да си пробие път навън.
— Не съм много добре — отговарям аз. Гласът ми е пресипнал, устата ми сякаш е пълна с памук.
Оглеждам се. Гордън Крамер лежи по очи в локва кръв, която е изтекла от главата му. Локвата не се уголемява, значи е мъртъв от доста време.
Същото се отнася и до доктор Къртис — тя е загубила половината си лице, което, мисля, е отнесено от изстрелян в упор еднокалибрен куршум. Доктор Лиаго е в ъгъла, свлечен край стената в собствена локва кръв. Не мога да открия шофьора, но съм готов да се обзаложа, че с шофьорската му кариера нещата няма да се развият добре.
— И наистина не изглеждате много добре — потвърждава Мичъл, като продължава да използва нелепия си южняшки акцент, за който отдавна съм се убедил, че е фалшив.
Някой крачи зад мен. Опитвам да се обърна, но съм завързан за стола и не мога да завъртя тялото си. Сякаш за да демонстрира добри обноски, в полезрението ми навлиза Райън Пиърс, гризлито от моргата, и приветливо ми махва с ръка.
— Здрасти — жизнерадостно ме поздравява той.
— Какво става тук? — поглеждам аз отново агент Мичъл.
— Готвех се да ви задам същия въпрос — отговаря ми Мичъл. — Защо всички тези хора са ви завързали за стол и са ви инжектирали тайна отвара?
— Нямам представа — казвам аз и това е самата истина.
— Но знаете защо съм тук, нали, господин Тейн? Или както и да се казвате там. Знаете кого търся, нали, господин Тейн?
— Да.
— И къде мога да намеря това лице?
— Не знам.
Той поклаща съжалително глава.
— Не съм сигурен дали ще ми повярвате, но ми е трудно да приема това. Издирвам го от много години. Честно казано, от прекалено много години. Приближавам се до него. Вече го познавам много добре. Той ми е като близък приятел. Чел съм имейлите му, виждал съм личните му документи, слушал съм разговорите му по мобилния телефон. И знаете ли какво мисля? Знаете ли какво ми говорят всички тези свидетелства?