— Какво?
— Той е тук.
— Да, знам това. Казвали сте ми го — той е във Флорида.
— Не, господин Тейн — казва ми той, — не разбирате. Гул Гедросян е тук. Гул Гедросян е в „Тао Софтуер“.
— В „Тао“? — мъча се да разбера думите му. Поклащам глава. Анестезията, наркотикът или каквото и да е онова, което са ми инжектирали, замъглява мислите ми, прави ме бавен и глупав. — В „Тао“? — повтарям аз.
От ъгъла на стаята зад мен се разнася стон. Мичъл поглежда нататък. Шофьорът на лимузината на Гордън Крамер изпълзява в полезрението ми. Той е на пода и пълзи, като си помага с една ръка, неспособен да повдигне лице от пода. Бузата му се драска по дюшемето и от това лицето му прилича на мекотело, залепено за стъклената стена на аквариума.
— Помощ — изпъшква той.
Мичъл изважда от джоба си пистолет — огромен пистолет с гигантска фалическа цев — и го насочва срещу нещастника. Дърпа спусъка. Главата на шофьора експлодира в облак сива мъгла.
Мичъл се обръща обратно към мен, като че ли току-що е избърсал мъхче от ризата си.
— Та ако се върнем на въпроса, господин Тейн… Искам да ви предупредя, защото ми харесвате. Вие сте много забавен и аз оценявам шеговития ви начин на изразяване, повярвайте ми, наистина е така. Но ако не ми кажете всичко, което знаете за Гул Гедросян и къде мога да го открия, ще трябва да приложа спрямо вас някои доста неприятни техники на разпит. Повярвайте ми, нито вие, нито аз бихме желали да се стигне дотам.
— Защо искате да го намерите?
— Това си е моя работа — сопва се той. Но след това размисля. Гласът му омеква: — Смятате ли, господин Тейн, че Сатаната ходи сред хората, преструвайки се, че е човек?
— Мисля, че изобщо не ми пука. Имам собствени проблеми, които трябва да разреша.
Обмисля отговора ми много внимателно. Свива устни преценяващо. Накрая се усмихва:
— Може и да сте прав. В такъв случай Гул Гедросян е човек. Просто един зъл човек. Човек, извършил ужасяващи неща. Човек, причинил болка на мои приятели. Човек, убил мъже и жени, които съм обичал. Действията му плачат за отмъщение. Аз съм отмъщението. Той мисли, че може да се скрие зад други хора. Е, бърка. Стигнал е до края. Затова и напусна Калифорния. Затова се премести във Флорида. Бяга от мен. Изплашен е. Защото съм го открил.
— Ако е така, защо сте насочили пистолета си срещу мен и ме питате къде се намира?
— Да… — казва той се усмихва, все едно съм го уловил в леко послъгване. — Трябваше да кажа, че почти съм го открил. Почти. — Усмивката му изчезва. И пак вдига пистолета срещу лицето ми. — Къде е Гул Гедросян, господин Тейн?
— Не знам.
— Нека ви попитам по различен начин. Къде е приятелката ви? Под какво име се подвизава сега?
— Кой?
— Така наречената ви секретарка.
— Асистентка — поправям го аз автоматично, сякаш това има някаква значение. — Аманда.
— Аманда, значи. Къде е тя?
Очевидно не я е намерил. Това е добре. Аманда е в безопасност.
— Господин Тейн, давам ви последен шанс. Къде мога да намеря Гул Гедросян? Къде мога да намеря Аманда?
Мозъкът ми се опитва да обработи въпросите му. Изглеждат някак несвързани — изобщо нямат смисъл, зададени един след друг. Къде е Гул Гедросян? Къде е Аманда? Две плюс две е равно на пет.
— Отрежи му ръката — казва Мичъл. Командата прозвучава толкова неочаквано, че не съм сигурен към кого е отправена или какво означава, докато не се обръщам и виждам Райън Пиърс с трион от блестяща стомана, чието тънко метално острие блести като зловещ хирургически инструмент. Той усмихнато пристъпва към мен.
— Момент, моля… — започвам аз, но е много късно. Пиърс е грамаден и нечовешки силен, така че натиска дясната ми ръка — уж свободната ми дясна ръка — към подлакътника на стола с такава жестока сила, че за момент се изплашвам да не натроши костите ми в нея. Опира острието в китката ми. Поглежда към агент Мичъл, който седи удобно облегнат на кожения стол, все така с протегнати напред крака, кръстосани при глезените.
— Господин Тейн…? — подканва ме Мичъл. — Наистина последен шанс. Къде е Аманда? Къде е Гул Гедросян?
Преди да мога да отговоря, на стъклото на прозореца се почуква. Мичъл става от стола си. Хвърля поглед към Пиърс. Пиърс пуска ръката ми. Оставя триона на бюрото и с неподозирана гъвкавост се плъзва към прозореца. Застава странично на него. Щората е затворена и през наклонените й ребра наднича слънцето.
Ново почукване отвън по стъклото.
Пиърс се пресяга, дърпа вертикалния лост в центъра на щората, отваря ребрата и пуска слънцето да нахлуе в стаята. Лъчите му мигновено очертават яркожълти прозорци върху тъмния дъсчен под. Единият от правоъгълниците осветява черепа на доктор Къртис, в който тъмнее само липсващото парче.