Всички сме вперили поглед в прозореца. Понеже съм вързан към стола, намирам се твърде ниско, за да надникна навън и да видя нещо повече от яркосиньото флоридско небе, но Пиърс се обръща към Мичъл и казва:
— Няма никого там. Съвсем праз…
Разнася се звук на счупено стъкло. Пиърс смело остава в средата на прозореца, без да реагира на звука, но Мичъл и аз трепваме. Пиърс продължава да стои неподвижен дълго време. Обръща се към Том Мичъл и отваря уста, за да каже нещо. И тогава забелязваме черната дупка от куршум като изгаряне от цигара в центъра на челото му. После той рухва на пода.
Мичъл се хвърля встрани от центъра на кабинета към стената, извън полезрението на стрелеца отвън. Пистолетът му е изваден и той го насочва насам-натам в търсене на целта. Извръща се към мен и се миг се изплашвам, че ще ме застреля, но той казва съвършено спокойно:
— Мисля, че имаме компания отвън, господин Тейн.
Плъзва се покрай стената към втория прозорец.
Бързо вдига глава, поглежда и все така бързо я смъква.
Спомням си за пистолета в чекмеджето на доктор Лиаго. Хвърлям поглед към писалището му. Каква е вероятността още да е там? Да е зареден? Предпазителят му да е свален? Мога ли да стигна до чекмеджето, да го отворя, да сграбча пистолета и да го насоча срещу Мичъл — всичко това със само една свободна ръка преди той да реагира? Струва ми се невероятно. Но може да се окаже единственият ми шанс.
— Господин Тейн вежливо се обръща към мен Мичъл, все така приклекнал под перваза на прозореца, — искам да ми направите лична услуга. Сега ще стрелям еднократно с този пистолет, който ще произведе оглушителен изстрел. След като го направя, искам да извикате, че сте добре и че сте ме убили. Аз ще се скрия ето там, в ъгъла. — И той посочва точно къде. Мястото, което е избрал, позволява да се прицели идеално към онзи, който ще влезе в кабинета на доктор Лиаго през единствената му врата. — Когато приятелят ви притича да ви помогне, аз ще разреша нашия проблем и след това ще можем да продължим разговора. Как ви звучи този план, партньоре?
— Защо да ви помагам?
— Ако помните, казах, че ще стрелям еднократно с този пистолет, за да произведа силен изстрел.
— Да.
— Думата „еднократно“ подлежи на преговори.
Насочва пистолета към крака ми, който продължава да е вързан за стола. Дърпа спусъка. И стават следните неща в нелогична последователност: усещам силен ритник в крака си, сякаш някой е стоварил тежък чук върху пищяла ми, за да счупи костта, след това виждам от дулото да излита оранжев пламък, после чувам трясъка на изстрела, който е оглушителен. Болката идва по-късно — гореща бяла светкавица, която започва от глезена и експлодира в бедрото ми.
Изкрещявам и опъвам до скъсване изолирбанда, който ме фиксира към стола.
Мичъл пропълзява по пода покрай мен, игнорирайки виковете ми, и се скрива в ъгъла на стаята, сгушен до пода, така че да остане незабелязан, ако някой надникне през прозорците. От новата си позиция ще може да стреля по всеки, който влезе да ме спасява.
— Готов ли сте, господин Тейн? — поглежда ме той. — Искам да извикате, че сте ме убили, но не можете да мърдате и веднага имате нужда от помощ. Вкарайте малко мелодрама, ако не възразявате.
— Не — изсумтявам аз.
— Господин Тейн, имам повече куршуми, отколкото са вашите крака. Уверявам ви, че е така, повярвайте ми. Да не говорим, че разполагам и с онзи трион там. — И прави знак с брадичка към инструмента върху бюрото. — Само много специален човек може да издържи повече от минута-две, след като започне рязането. Не забравяйте, че специалността ви е само софтуерът. Разбирате ли ме?
— Да.
— Тогава очаквам в духа на нашето партньорство да изкрещите, както ви предложих. Примерно „Прострелях го!“ или нещо подобно. Може би и „Побързай!“ за по-голям драматизъм.
Прочиствам гърло.
— Помощ! — изкрещявам аз. Поглеждам с едно око към чекмеджето на писалището, където ме чака пистолетът на доктор Лиаго. Просто няма начин да бъде иначе.
— Помощ! — повтарям аз за по-убедително. — Убих го. Застрелях Мичъл. Мъртъв е. Трябва ми помощ. Моля…!
— Много добро представяне, господин Тейн — прошепва одобрително той. — Сега ще трябва да изчакаме…
И обръща пистолета си към отвора на вратата, готов да гръмне онзи, който се осмели да влезе. Отвън се чува шумът от отваряне на входната врата на къщата.
— Джим? — разнася се глас откъм фоайето. Гласът на Аманда. — Там ли си?