— Добър избор — коментира Даръл. — Прекрасната Розита.
Натиска клавиш. Около главата на Розита се очертава жълт правоъгълник. Изображението в него се разтяга до рамката на екрана и го запълва изцяло. Размито е и се вижда, че снимката не е много качествена. Увеличено до този размер, то вече почти не напомня за Розита.
Той чуква друг клавиш. Изображението се трансформира в квадратни пиксели с различна степен на сивото. Софтуерът на „Пи Скан“ се опитва да извлече най-важните характеристики на картината — квинтесенцията на онова, което прави Розита да изглежда като Розита — избира някои от блоковете и ги осветява в жълто. Тези жълти блокове са основно по бузите и долната тъкан по челюстите, но няколко от тях са по раменете й, сякаш „Пи Скан“ е определила, че теглото на Розита и габаритите й влизат в комплекта на нейната уникалност. Решавам за себе си, че трябва много да внимаваме пред кого демонстрираме продукта, особено в присъствието на жени.
Останалата част от снимката избледнява, което оставя на екрана набор от жълти блокове, нещо като фото подпис.
На екрана се изписва „Сканиране…“, а под тази дума се показва бързо променящ се текст: „СРТС[6]: Алабама… СРТС: Аляска… СРТС: Американски Самоа… СРТС: Аризона…“ и т. н. през всички американски щати и територии.
Тук е мястото, където вероятно трябва да спомена онова, което прави софтуера на „Тао“ уникален. Само по себе си разпознаването на лица е стара работа. Програмистите го правят от години насам. Общо взето можете да съпоставите кои да са две снимки на едно и също лице, ако първо кажете на компютъра кое е лицето. Но „Пи Скан“ на „Тао“ не изисква тази предварителна идентификация — вместо нея използва целия интернет като справочник.
Така че когато кажете на „Пи Скан“ да идентифицира дадено лице по снимката му, програмата започва да пресява милионите изображения в интернет както от официални източници (снимките в разрешителните за управление на транспортно средство), така и от неофициални (сватбените обяви в „Ню Йорк Таймс“ например, снимки от списания, дори частните сайтове на отделни лица в мрежата).
Идеята зад „Пи Скан“ — която, нека го признаем, е много дръзка — е, че всяко лице на всяка снимка трябва да може да се идентифицира. Посочвате снимката и (образно казано) запитвате: „Кой е този?“, след което софтуерът претърсва интернет, за да изчисли отговора.
На екрана курсорът примигва, докато изписва имената на сканираните бази данни. По време на търсенето в „СРТС: Мериленд“ компютърът прави пауза, издава мелодичен къс звук и информира с текст „Възможно съвпадение“, показвайки фотос. Това е снимката от разрешителното за правоуправление на жена от Мериленд със същото широко лице и латино характеристики като Розита. Но това явно не е служителката в „Тао“, отговаряща за обслужването на клиенти, което компютърът, изглежда, разбира, понеже светкавично допълва: „Вероятност за съвпадение: 48 %“, и възобновява сканирането.
Процесът преминава през останалите бази данни на СРТС. Забелязвам, че програмата пресява паралелно и други бази данни: „Снимки във фликър… Новинарска мрежа Ен Би Си… фейсбук… регистър на Пикъпси…“
Демонстрацията е изумителна — стотици хранилища на изображения, съдържащи може би милиони снимки, преминават през паметта на компютъра, за да бъдат сравнени с математическото представяне на Розита.
Готвя се да коментирам този аспект и да попитам Даръл нещо от рода на „Колко изображения могат да бъдат обработени за час? Колко за ден?“, защото си мисля, че това са приложимите тук единици за време — часове и дни — и съм убеден, че ще е нужен поне един ден да се обработи изображението на Розита.
Но преди устните ми да изрекат думите на въпроса, екранът става черен и на него се появяват едно до друго две изображения. Отляво е зърнистия образ от служебната снимка на Розита в кадровото й досие в „Тао“, а отдясно е уголемената цветна фотография на Розита от гимназиален годишник. Под нея пише: „Розита Моралес, гимназиално училище „Сейнт Клауд“, випуск 2003“. Наистина си е Розита — много по-млада и по-слаба, отколкото вече я познавам със старателно оформена фризура, седяща превзето със сплетени пръсти на фон, имитиращ синьо небе.
— Та-да…! — тържествуващо изтананиква Даръл. — Справи се! — Звучи по-изненадан дори и от мен.
— Господ да ме порази! — прошепвам аз. Не съм голям технократ — признавам, че с мъка се справям с най-простата възможна електронна таблица, — но това е една от най-изумителните демонстрации на софтуер, на която някога съм присъствал. — Как можа да…? — започвам аз.
6
От DMV (Department of Motor Vehicles) — Служба за регистрация на транспортните средства. — Б. пр.