Посягам със свободната си ръка към писалището на Лиаго и отварям чекмеджето. Пистолетът е там. Обхващам дръжката и го насочвам към агент Мичъл. Дърпам спусъка.
Чува се щрак и нищо повече — просто чукване на метал по метал. В цевта не е имало патрон. А в дръжката няма пълнител.
Мичъл се обръща към мен — усмивката върху лицето му е изтрита, в очите му няма следи от душа — и на свой ред насочва пистолета си към лицето ми.
Чува се глухо туп.
Мичъл се изненадва. Поглежда ме въпросително, сякаш се е сетил да ме пита нещо, което го е измъчвало напоследък.
И след това рухва странично. Мъртъв е, преди главата му да се удари в пода.
В отвора на вратата застава Аманда. Държи пистолет с дълъг цилиндър на заглушителя, навит към края на цевта, насочен към мястото, където само преди секунда е клечал Мичъл.
Оглежда тялото му. После разглежда останалата част от кабинета и касапницата в него със странна клинична отчужденост, която ме шокира.
Забелязва триона на плота на бюрото. Отива до него и го донася при мен. Срязва с него изолирбанда.
Опитвам се да стана.
Успявам, но само за секунда.
После нещо в крака ми отказва и се свличам. Падам, удрям с брадичка все още отвореното дървено чекмедже на бюрото, което се оказва точно под главата ми, и за четвърти път за този ден изпадам в несвяст.
52
Събуждам се и този път зная, че е било само за кратко. Може би минута или две. А може и пет. Слънцето зад щорите не се е преместило забележимо от мястото си високо на изток. Във Флорида все още е сутрин.
— Добре ли си? — пита ме Аманда.
Лежа с глава в скута й и тя гали косата ми.
— Прекрасно — лъжа я аз. Кракът ми пулсира. Зрението ми е размътено, сякаш я гледам през дебела два сантиметра паяжина. Объркан съм, замаян, с бели петна в паметта. Устата ми е суха.
— Трябва да се изнесем оттук — казва тя.
Опитвам се да се изправя в седнало положение.
Болка прорязва крака ми и се забива в гърба ми. Боли ме челюстта. Прехапал съм си езика и усещам вкуса на кръв.
Игнорирам болката, опитвам се да се дистанцирам от нея.
— Коя си ти? — питам аз Аманда.
— Знаеш коя съм.
— Какво е името ти… истинското ти име?
— Истинското ми име? — повтаря тя. Замисля се за известно време, сякаш отдавна е забравила как се е казвала някога. Накрая ми отговаря:
— Катерина.
Разнася се мъжки стон. Аманда сграбчва пистолета си. Обръщаме се и виждаме доктор Лиаго, седнал подпрян до далечната стена. Клепачите му се отварят.
— Помогнете ми — немощно моли той.
Ставам с мъка на крака. Главата ми се върти. Избухва някакво бяло кълбо и усещам, че започвам да губя съзнание. Сграбчвам облегалката на стола, за да се задържа прав.
— Дай ми пистолета — обръщам се към нея аз и протягам ръка.
Тя поглежда преценяващо отворената ми длан. Щраква предпазителя и ми подава оръжието.
Изкуцуквам мъченически до Лиаго, като прехвърлям тежестта си от единия стол на другия и държа простреляния си крак високо над пода.
— Умирам — съобщава ми Лиаго.
— Да — потвърждавам аз. Отпускам се на стола пред него. Опирам дулото под брадичката му. — Кажи сега какво ми направи.
— Моля ви, извикайте линейка.
— Кой, по дяволите, съм аз?
— Вие сте Джим Тейн… — започва той.
Отмествам пистолета на сантиметър от главата му и дърпам спусъка. Заглушителят отнема от силата на гърмежа, но куршумът попада в стената точно зад главата му и звукът от удара му в дървената ламперия е силен. Дървото се разцепва и треските се забиват в бузата му. В раничките се образуват капчици кръв и започват да се стичат по бузата му. Лиаго се свива уплашено.
— Кажи ми какво направи — повтарям аз.
Зад мен Аманда или Катерина — както и да е името й — се обажда:
— Джим, трябва да си тръгнем веднага.
— Ей сега — успокоявам я аз и пак се обръщам към Лиаго: — Доктор Лиаго… — започвам аз, но се спирам. Замислям се за момент. — Доктор ли си изобщо…?
— О, да потвърждава той.
— И какво правеше? По време на сеансите ни, имам предвид? Хипнотичните ни сеанси? Какво правеше с мен?
— Правех каквото ми бе наредено.
— Какво ти беше наредено да правиш?
Мълчание.
— Кой ти нареди?
— Ще ме убие, ако кажа.
— Аз ще те убия, задник такъв! — прошепвам и за първи път осъзнавам, че го мисля. Ще го убия. Няма значение какво ще ми каже или няма да ми каже. Ще го убия заради това, което ми е сторил.
Поклаща глава:
— Вие все още не разбирате какво ви се е случило, така ли?