— Осведоми ме.
Премества поглед от мен към Аманда и обратно към мен.
— Папката — казва той. — Горното чекмедже… — и поглежда към кантонерката в другия край на стаята.
Казвам на Аманда:
— Донеси я.
Тя се поколебава.
— Донеси я — изръмжавам аз.
Отива до кантонерката. Отваря чекмеджето и изважда от него единствената зелена папка, за която знам от деня, когато бях останал сам в кабинета на Лиаго. Папката е дебела. Подава ми я. Изражението й казва: Това няма да ти хареса.
— Прочетете я — обажда се Лиаго. — И тогава ще разберете.
Оставям пистолета до себе си. Отварям папката и прелиствам страниците. Там са бележките, които вече съм видял — ситният наклонен почерк, изписаните със синьо мастило редове. Всичко е както го помня — хронологичен списък на важните събития в живота ми:
Вицепрезидент по търговските въпроси в „Лантек“, Пало Алто, 1993, запознава се с Либи Гранвил в „Гъската“ (негова сервитьорка).
Джим Тейн моли Либи да излезе на среща с него четири пъти.
Първия път (1) тя казва: „Върви по дяволите“ с равен глас. Сочи му с пръст посоката, където е адът.
Втория път (2) се изсмива — идеята е смехотворна — „Забавно, Джими! Аз и ти на среща!“.
Третия път (3) го игнорира.
Четвъртия път (4) казва „Да“.
Парти на тавана на Боб Паркър, Тейн се напива, опитва се да сваля съпругата на Паркър, Либи го отвежда у дома им.
Гордън Крамер, Сейнт Риджис. Гараж. Белезници. Паркинг зона 40. Тейн изтрезнява. Избягва паркинг зона 4С винаги когато посещава Сейнт Риджис.
Списъкът продължава и продължава — истински поменик от факти, случки и дреболии. За миг се изненадвам от всички тези подробности — знаят за мен, за живота ми толкова много! Но как са научили всичко това? Как е възможно да стане?
И после ме обзема страх… защото се досещам.
Подробностите пред очите ми не са „изрезки“ от живота ми.
Те са моят живот.
Защото аз не си спомням за себе си нищо друго извън подробностите, описани на тези страници.
Да, бях вице по търговските въпроси на „Лантек“. Това е истина. Но какво друго? Опитвам се да си спомня за онези дни… но не помня нищо за компанията, с изключение на името й и длъжността ми в нея — вицепрезидент по търговските въпроси.
Но как изглеждаше офисът ми в „Лантек“? Кой ми беше началник? Не си спомням нито името му, нито поне как е изглеждал.
Опитвам се да се върна към дните, когато ухажвах Либи, но не помня нищо конкретно… нищо, с изключение на забавния факт — толкова често повтарян — че съм я молил да излезе с мен четири пъти и тя ми е отказала първите три от тях, за да се съгласи да дойде на среща едва на четвъртия път.
— Не мога да ви накарам да вярвате на неща, в които не искате да повярвате — обяснява ми Лиаго някъде в далечината. — Никой не може да направи това. Хипнозата не работи по този начин.
— Джим — настойчиво се обажда Аманда. — Трябва да тръгваме.
Не й обръщам внимание. Вместо това казвам на Лиаго:
— Разкажете ми как работи хипнозата, докторе. Много ми е интересно.
— Трябва да искате да повярвате в нещо.
— И това ли е нещото, в което искам да повярвам? Това…? — завирам папката в лицето му. — Това ли съм аз? Тези лъжи? Че съм женен за курва? Която дори не ми е съпруга? Женили ли сме се? Искам да кажа… наистина?
— Не — тихо отговаря Лиаго. Замълчава за момент, обмисляйки следващите си думи внимателно: — Истинският Джими Тейн се е оженил за жена на име Либи. Това е истина. Това са събития от неговия живот…
— Истинският Джим Тейн? Аз съм истинският Джим Тейн!
— Не — поклаща глава той, — не е така.
Изкрещявам:
— Кой, по дяволите, тогава съм аз?
И дърпам спусъка.
Прозвучава изстрел, чувам трясък и ми става много интересно да видя къде се е забил куршумът.
Оказва се, че се е забил на една педя вляво от сърцето на Лиаго, в стената непосредствено до него, макар че това е абсолютна игра на случайността и няма нищо общо с прицелването. Можеше спокойно да бъде на една педя отдясно на него.
— Моля… — свива се Лиаго, — моля ви! Не ме наранявайте. Аз правех само каквото ми беше казано. Нямах никакъв избор. Той щеше да ме погуби. Щеше да покаже онези снимки.
— Какви снимки?
Но докторът само клати глава.
— Какви снимки? — настоявам аз и насочвам пистолета към челото му.
И от него се излива порой от несвързани думи:
— Имах пациенти… наркомани… млади момичета… не исках да го правя… само да помогна… той направи снимки… лоша преценка… лоша преценка… ако можех да върна нещата…