— Лоша преценка? — повтарям аз.
— Той те изкушава прошепва Лиаго. — Разбирате ли? Така постъпва той. Знае какво искаш и ти го дава. А когато приемеш даровете му, продаваш му душата си.
— Чукал си невръстните си пациентки, докторе. Да не се правим на метафизици.
Зад мен Аманда пак се обажда:
— Джим, трябва да тръгваме веднага.
Свалям по-ниско дулото на пистолета и го опирам в гърдите на Лиаго точно срещу сърцето му.
— Извади го сега — заповядвам му аз.
— Какво да извадя?
— Всичко. Всичко, което си вкарал в главата ми. Искам да го извадиш. Партито на тавана. Случката с Гордън в гаража. Защото нищо от това не е истина, нали така?
— Беше истина. Но се е случило на…
— Знам — прекъсвам го аз. — Знам, на истинския Джим Тейн. Затова го извади. Махни го от мозъка ми. Веднага.
Лиаго поклаща глава. Изглежда силно изплашен. Прошепва:
— Не мога…
— Защо?
— Вие не разбирате.
— Какво не разбирам?
Избутвам се на мускули от стола си. Болка изпълва цялото ми тяло. Нервните ми окончания сякаш горят. За миг цветовете около мен избледняват… стават прозрачни… усещам, че започвам да припадам… да падам. Сграбчвам облегалката на стола.
— Обясни ми тогава — казвам през стиснати зъби, — какво толкова не разбирам.
— Той ще ме убие, ако ви кажа.
— Кой ще те убие?
— Знаете кой.
— Аз, аз ще те убия — уверявам го аз. — Ще те убия. Ако не ми разкажеш какво точно става, ще те убия.
Поглежда ме в лицето.
— Искате да знаете истината?
— Да.
— Истината е…
Главата му експлодира като китайски хартиен фенер със сложен в него фойерверк. В един момент я има… в следващия я няма.
Посипан съм с розова мъгла от мозък, кръв, кости и хрущяли. Ушите ми звънват. Свалям поглед към пистолета си, за да видя как така съм стрелял.
Но не е моят пистолет.
Обръщам се. Аманда стои зад мен и държи големия пистолет, който за последно видях агент Мичъл да размахва.
— Защо го направи? — питам я аз, макар да знам отговора.
— Човекът страдаше — обяснява тя. — Беше съкрушен. Просто му спестих страданието.
Пристъпва към мен. Лицето й е осветено от слънчев лъч и аз го разглеждам. Слънцето е безмилостно и сега мога да видя бръчиците около очите й, тъмните кръгове под тях, умело скрити с козметика. Очите й са красиви, празни и дълбоки и зад тях се крият древни мистерии.
— Затова толкова се интересуваше от мен — замислено казвам аз. — Затова винаги искаше да знаеш къде съм.
— Джим… — започва тя.
— Затова никой не те е убил в склада. Защото си била ти. Защото ти си ги убила. — В този момент осъзнавам нещо. Изтръпвам от ужас и прошепвам: — Ти си му избола очите.
Не реагира. Гледа ме безизразно. Отпуска пистолета си.
— Трябва ли да ти казвам Аманда? Или Катерина? — питам се аз на глас. — Или трябва да те наричам Гул Гедросян?
Не проговаря.
— Защото това е името ти, нали — Гул Гедросян? — Посочвам сгърчения на пода агент Мичъл: — Това се опитваше да ми каже той.
Пристъпва напред. Коленичи до мен. Поглежда ме в очите.
Толкова е близко, че мога да я помириша. Под сладкия метален дъх на кранка, който сме пушили преди няколко часа, долавям специфичния цветен аромат от нощта в църквата и после в нейната спалня. Ароматът на цветя, положени върху гроб, миризмата на погребален дом.
— Обещавам, че ще ти разкажа всичко — проговаря най-сетне тя. — Но сега трябва да се махаме оттук. Идват чистачите… всъщност може вече да са пристигнали.
— „Чистачите“?
Поглежда през прозореца. Проследявам погледа й. На алеята пред дома на доктор Лиаго паркира черен миниван „Линкълн“. От него слизат четирима мъже и затръшват вратите си. Лицата им не са ми познати, но маниерът и израженията им — да. Те са едри, мускулести и се движат с бруталната увереност на хора, изпълняващи заповеди от някого, който е по-страшен и от тях самите. Двама носят червени туби за автомобилно гориво. Насочват се към къщата.
— Тук са — казва тя. — Няма да ни чакат. Имат заповеди.
— Заповеди от кого?
— Знаеш от кого.
— Кажи ми истината. Името ти…
Заглушава въпроса, докато е още в долната част на гърлото ми, като ме целува. Позволявам й да го направи. Устните й са меки, устата й е топла, езикът й е мирен.
Когато се разделяме, тя казва:
— Разполагаме с вечността… да оправим нещата.
Болката в крака ми се е притъпила и присъства някак в периферията, като стар приятел, който няма да си тръгне веднага след дългата вечеря.