— Какво да оправим?
— Ще ти обясня всичко — обещава тя. — Наистина. Но сега трябва да тръгваш.
— За къде?
Изважда плик от джоба си и ми го подава. Надписан е: „За Джим Тейн“.
Гледам го, без да го вземам.
— Какво е това?
— Последната ти задача.
— Не искам задача — отвръщам аз и избутвам ръката назад.
Но тя не ми обръща внимание.
— Вътре ще намериш адрес. Иди там и ще оправят крака ти. Има и самолетен билет. Използвай го. Ще те посрещна, когато пристигнеш, обещавам.
— Не.
— Не може да останеш тук. Не се прави, че не го разбираш…
Оглеждам стаята. В нея има шест трупа. По пода има локви кръв, кръв има и по кожените столове и дървената ламперия. Отвън едрите мъже разливат съдържанието на тубите в основите на къщата. Зад вратата на кабинета чувам тежките крачки на един от тях, който е влязъл във фоайето и снове по дъсчения под. Усещам миризмата на бензин.
Права е, разбира се. Не мога да остана тук. Не заради труповете или защото в къщата се излива бензин, а защото е Джими Тейн е свършено. Животът му приключи.
Сещам се за парите, изчезнали от „Тао Софтуер“. За мъртвия Дом Вандербек. За къщата в Санибел. За проститутката на име Либи, лежаща с прерязано гърло на количка. Всичко това сочи към един мъж на име Джими Тейн. Уликите сочат недвусмислено към мен.
— Знам — въздъхвам аз.
— Не можеш да бъдеш Джими Тейн. Това е. Свърши се. Ще опитаме пак.
— Какво ще опитаме пак?
Тя отлепя пръстите ми от пистолета и ми го отнема. Вдига празната ми длан до лицето си. Погалва с пръстите ми кожата на бузите ми и устните си. Целува ги. Усещам топлите й сълзи върху ръката си.
Казвам, но гневът се е изпарил от гласа ми, а от емоциите не е останала и следа:
— Не знам коя си. И не знам какво искаш от мен.
— Ще научиш — обещава тя. Хваща с пръстите ми плика и ги стиска върху него. — А сега е време да вървиш.
Гледам я.
— Гул Гедросян — прошепвам аз, като произнасям името пробно, опитвайки се да го свържа с лицето пред мен. Лицето, което ми изглежда много по-възрастно, отколкото помня Аманда. Много по-мъдро. И много, много по-силно.
И все още красиво. Внезапно осъзнавам, че винаги съм я обичал. Усещането ме връхлита като порив на бриз по лицето. И това не са точно спомени. Просто… едно познато усещане. Усещане за уют. Възможно най-простата и най-дълбока любов.
— Тръгвай — отново казва тя. — Предстои ти дълъг път. Много дълъг път.
53
Бунгалото е малко и се намира на отдалечен остров до Оркас.
До него няма път, няма начин да се стигне дотам от Оркас и местата, където отсядат туристите — ферибота, хотелите, холистичните спа курорти и художествените галерии. Трябва да наема лодка, за да ме закара на западната страна. Лодката е малък скиф с немощен едва-едва пърпорещ двигател, а капитанът е старец с плътен морски загар и меланома с формата на щата Калифорния върху носа си.
Докато пътуваме, заобикаляйки покрай брега на Оркас, той ми обяснява, че предлага и риболовни излети в морето, така че ако се интересувам, мога да го намеря на дока, след като се установя. Бил там всеки ден. Казвам му, че може и да го направя. Но не днес. Пътуването беше дълго, прекосих страната и не помня откога не съм спал.
Кимва. Впуска се в тирада на тема риболов, най-добрия час през деня за лов на палтус или снапер, най-удобното време да го намеря на дока и как ако часът е добре избран, мога да разполагам с лодката му сам, без да се налага да плащам за частно излизане. Но тогава заобикаляме залив със стръмни брегове и виждаме пред нас гигантски къщи, издигнати до водата, с широки зелени морави. Капитанът се смълчава и лицето му притъмнява като облак. После обяснява, че всички тези директори на софтуерни компании живеят на тази страна на острова. И непрекъснато трябва да ги води и връща от града. Повечето от тях дори не знаели как да използват лодка. Не е ли лудост, пита ме той, да притежаваш огромна къща на остров и да си неспособен да караш лодка?
— Лудост е, съгласявам се аз.
— И ти ли си в софтуера? — интересува се той.
— Бях някога.
Изсумтява по начин, подсказващ, че това не му е приятно. След малко обаче заобикаляме тясно устие — двигателят все така измъчено пърпори — и виждаме метална табела, забита в каменистия бряг, на която е изписан адресът, който съм му дал при качване в лодката. На склона над скалите вижда бунгалото и когато разбира колко малко и занемарено е то, колко е разнебитено и на ръба на срутването, това му оправя настроението. Оказва се, че аз не съм по-различен от него. Не съм като онези надути пуяци от софтуерния бранш.