— Никога не бях стигал чак дотук — признава той. — Даже не знаех, че тази къща я има.
— Аз почти не идвам — опитвам се да му обясня.
Давам му шейсет долара — двойно повече, отколкото сме се споразумели.
— Благодаря — казва ми той. — Ще ти трябва ли помощ да се качиш там?
Поглежда многозначително патериците ми и скалистия бряг, по който ще се наложи да се изкача, за да стигна до бунгалото.
— Добре съм — уверявам го. — Насвяткаш ли се кристален мет, не чувстваш нищо.
— Ха! — късо и остро се изсмива той. — Съмнявам се.
В следващите няколко минути лодката му се отдалечава, а аз стоя на скалистия бряг в средата на залива Пюджит Саунд. Вятърът е остър и мирише на сол, а когато по бузата ми се кондензират капки, те парят като сълзи.
В бунгалото поне има електричество. Черна жица е провиснала от близкия стълб. Изкуцуквам по стръмнината. Гумените тампони на патериците ми се забиват в камъчета и чакъл. Вратата се отваря без нужда от ключ.
Щраквам ключа, за да запаля лампата. Вътрешността на бунгалото прилича на камера за изтезания. Прозорците са скрити под провесени вълнени одеяла, които напълно спират слънчевата светлина. В средата на стаята има дървен стол. Пред него на триножник е монтирана видеокамера. Към стола е пристегнат труп.
Повечето от тъканта на лицето му вече я няма и петната на тези места приличат на стара кожа, жълта и чуплива, опъната върху череп, който озъбено ми се хили. Мъжът на стола е фиксиран с черен изолирбанд през китките и глезените. Облечен е в делови костюм. Очните му кухини са празни. Гледа ме сляпо и усмихнато.
В дъното има маса, а до нея малък метален умивалник. Затварям вратата на бунгалото и отивам до умивалника. Над крана е закачено старо метално огледало. Опитвам се да не поглеждам отражението на лицето си. Под огледалото има дървена лавица, върху която е оставен бръснач. В умивалника има купчинка коса. Тъмнокестенява, вече посивяла. Моят цвят.
Отивам с накуцване до масата. На нея лежи плик, стара ръчна пишеща машина и затворен лаптоп. Стикер върху капака на лаптопа казва „Пусни видеото“.
Отварям компютъра и той се събужда от електронния си сън. В центъра на екрана има икона на видеофайл с име „Пусни ме“.
Изваждам мобилния си телефон. Силата на сигнала е на едно деление. Набирам номер. Отговаря ми непознат женски глас и аз й казвам да ме свърже с Даръл. Не ме пита нито кой съм, нито защо се обаждам.
Просто ми казва да изчакам, после чувам сигнала за звънене и след секунда ми отговаря старият ми колега Даръл, който ми звучи малко не на себе си:
— Йо-йо-йо…? — казва той.
— Даръл, аз съм — Джим Тейн.
Гласът му преминава в шепот.
— Джим? — бързо пита той. — Къде си? Тук те търсят поне сто полицаи. Какво става?
— Имам нужда от помощта ти. Можеш ли да ми подготвиш едно демо… демо на „Пи Скан“?
— Искаш демо на продукта ни? Сега?
— Трябва да вляза дистанционно! Ще го направиш ли за мен?
— Да… но…
— Без въпроси, Даръл.
— Да… добре — съгласява се той. — Знаеш ли как да използваш Ар Ди Си?
— Донякъде.
— Запиши си това…
Вадя химикалка. Диктува ми четирицифрен код и адрес на компютър. Записвам си ги на жълто листче на стикер.
— Регистрирай се на този айпи адрес — инструктира ме той. — Каква снимка искаш да използваш?
— Ще ти я пратя с имейл.
Подготовката отнема само няколко минути.
Насочвам обектива на телефона към собственото си лице и си правя снимка. Вглеждам се в нея. Човекът на снимката е изморен, стар и измъчен. Очите му са сънливи, зачервени и налети с кръв. Кожата му е мъртвешка. Косата му е сплъстена и мръсна. Спешно се нуждае от душ.
Изпращам снимката на Даръл. Пускам на лаптопа клиента на отдалечения работен плот. Въвеждам в полето айпи адреса, даден ми от Даръл. Сега мога да управлявам от екрана на лаптопа си компютъра на Даръл.
Това, което виждам на екрана, ми е познато: програмата „Пи Скан“ на „Тао“, само че този път снимката е моята — същата, която преди малко съм изпратил на Даръл. Тя стои в ъгъла и под нея има надпис: „Обект за идентифициране“.
Щраквам бутона, който казва „Начало сканиране“.
На екрана снимката ми избледнява и се трансформира в масив от сиви и жълти блокчета, които се групират около тъмните ми сънливи очи, счупения ми нос и широката ми челюст.
Показва се съобщението „Сканиране…“ и под него бързо започват да се сменят имената на базите данни: „СРТС: Алабама… СРТС: Аляска… СРТС: Американски Самоа… СРТС: Аризона…“