Когато сме в Калифорния, сканирането прави пауза, показва се надпис „Вероятно съвпадение“ и се изобразява снимка от шофьорска книжка. Не може да има грешка шофьорската книжка, изровена от „Пи Скан“ е с моята снимка. Само че името в книжката е Лосън Шатърлий, а адресът към него, който е в Лос Анджелис, не ми е известен.
Следват други открити възможни съвпадения: едно в Делауер, отново с моята снимка — несъмнено това съм аз — но този път името е Тайлър Фарнсуърт, и друго в Хавай, където снимката ми принадлежи на някой си Мануел де Касас.
Сканирането продължава с останалите бази данни и са открити изненадващ брой „възможни съвпадения“. Търсенето в „Ню Йорк Лигал Джърнал“ показва снимка на моя милост, надвесен над бюро и зачетен в дебело списание, а надписът под нея уточнява: „Адвокат Стенли Хоупуел се присъединява към „Крават, Суейн и Мур“ като партньор в техния отдел за интелектуална собственост“.
В „Де Мойн Реджистър Онлайн“ е изровена още една моя снимка, този път черно-бяла, е надпис: „Дерик Фрутел се издирва за разпит във връзка е убийството на съпругата му Джейн Фрутел. В момента той е на свобода“.
Пак в Хавай е намерена друга моя снимка — този път само отпреди две годни. Тя е от местния вестник, където се обявява, че Джеймс Джонсън, детски психиатър, се е завърнал от континента на Големия остров и е отворил кабинет, специализиран в терапията на подрастващи наркомани.
Не изчаквам „Пи Скан“ да приключи — знам, че ще има още снимки. С други имена и други рестартирания. Затварям лаптопа.
Отлагам го колкото мога.
Но в крайна сметка го правя, защото е част от сценария. Онзи сценарий, който преди много време съм написал сам за себе си.
Завъртам се на патериците си, прекосявам малката стая и се приближавам до мъртвеца, който ме чака на стола.
Виждам издутината от портфейл във вътрешния джоб на сакото му
Гнусливо бъркам за него, като се старая да не докосвам трупа. Задържам дъх и извръщам глава. Пръстите ми докосват нещо твърдо и когато поглеждам, виждам, че съм напипал таза му, който е над колана на панталона. Към хълбока още има прикачен изсъхнал мускул.
Не му обръщам внимание и заравям пръсти в джоба. Изваждам оттам портфейла — по-скоро красиво портмоне за банкноти от крокодилска кожа. Под пластмасово прозорче в него е сложена калифорнийска шофьорска книжка. На нея има снимка на мъж. Снимката изобразява рус красив слаб мъж с подчертана костна структура, която го прави да изглежда царствен и строг. Между мен и мъжа от снимката няма абсолютно нищо общо.
Той обаче прилича на мъжа на стола или поне на някаква версия на този мъж — например на живата му версия.
Името на шофьорската книжка е „Джеймс Тейн“.
Затварям портмонето и пак така гнусливо го връщам в джоба на Джими Тейн.
Връщам се пак при лаптопа. Отново го отварям и щраквам върху видеофайла, който съм оставил на себе си — онзи файл в центъра на екрана с името „Пусни ме“.
Не е нужно да гледам дълго. Една-две минути са напълно достатъчни. Изображението на екрана изведнъж ми става познато, защото прогаря мъглата на забравените спомени: това е запис, направен в бунгалото със същата видеокамера, която в момента стои на триножника зад мен. Записът показва изтезанието на мъжа на стола. Той е запечатал ужасните неща, които са му причинявани: рязането на пръсти, изваждането на очи, кастрирането.
Писъците. Нескончаемите писъци.
Мъжът, надвесен над него, който върши тези неща, е безизразен. Той не изпитва удоволствие. Нито отвращение.
Задава въпросите си със студен, лишен от емоции глас и попива всеки бит информация от умиращия Джими Тейн — за жена му Либи, за удавеното им дете, за безжалостния му надзорник Гордън, за случилото се в подземния паркинг, за купеното от Либи в супермаркета в онази нощ, когато се е съгласила да излезе на среща.
Палачът, който извършва изтезанието и задава тези въпроси, съм аз.
Затварям лаптопа, за да спрат писъците.
54
Виждам я на плажа, седнала с кръстосани крака на скала, подаваща се изпод водата, съвсем наблизо до бунгалото. Не беше там, когато влязох. Чакала ме е някъде тук. Или е пристигнала току-що.
Тръгвам с патериците през моравата, после надолу към плажа. Гумените им крака потъват в каменистия пясък. Когато стигам до скалата, на която е седнала, подпирам патериците на нея и се изтеглям на мускули върху камъка. Скалата е мокра, покрита с водорасли и студена. Седим един до друг, загледани в Пюджит Саунд. Не се обръща към мен. Дори с нищо не показва да е забелязала, че съм дошъл.