Даръл се впуска в поредното описание на своя софтуер, усмихнат като горд баща.
— Гениално, нали? Ако сме честни, трябва да признаем, че извадихме късмет, понеже в базата данни имаме доста снимки от гимназиални годишници във Флорида. Ако беше избрал служител от Орегон — Дейвид Перис например — е, тогава нямаше да бъдем такива късметлии, понеже този щат е ненормален, не, не прекалявам, те просто отказаха да ни предоставят достъп до базата данни на тяхната СРТС. Тогава щяхме да разчитаме на другите източници на данни. Да не говорим за бързината на действието — повече източници означава повече процесорно време. Ето затова този софтуер трябва да се използва като услуга, предлагана от центрове за данни.
— И все пак… — казвам аз, без да съм сигурен, че имам някаква представа за какво ми говори, но съзнавайки, че това е без значение. Демонстрацията беше много добра. Силно впечатляваща. Макар да не е много ясно с какво точно. Но впечатляващите демонстрации, както е известно, водят до подписване на договори.
Ранди ме поглежда:
— Джим, искам още веднъж да повторя официално, „за протокола“, че това е много ранна алфа версия. Постигнатата точност на разпознаване е едва 80 %. Това е истината.
Вземам решение на момента:
— Това не ме интересува. Да го направим.
Ранди предпазливо се осведомява:
— Да направим какво?
— Ще покажем това. Трябват ни пари. А единственият начин да накараш някой да ти подпише чек е да му покажеш нещо, което може да докосне — и посочвам компютъра: — Можем ли да вземем това чудо на среща?
— Програмата ще върви навсякъде — отговаря Даръл. — Трябва ни само връзка с интернет.
— Джим… — започва Ранди като човек, който е на път да възрази.
Обръщам се към него. Нещо в лицето ми го принуждава да замълчи.
— Какво? — питам го аз.
— Нищо.
— Мога да го подготвя до утре — услужливо се обажда Даръл.
— Направи го — нареждам му аз.
Успявам да открия Дейвид Перис в кухнята, където прави пуканки. Наведен е с лице на сантиметри от стъклото на вратичката на микровълновата печка, вперил поглед през прозорчето със строгостта на надзирател, който брои затворниците.
— Дейвид?
Обръща се.
— Да…? — Изглежда виновен. — Правех си пуканки. Обичаш ли пуканки, Джим?
— Не — казвам му аз. — Разкажи ми как възнамеряваш да направим пари.
— Да направим пари?
— С нашия продукт, Дейвид — „Пи Скан“. Нали отговаряш за маркетинга? Какъв е маркетинг планът? Как точно ще направим пари с него?
— О, Джим — отговаря ми той с измъчено лице, разкриващо голямо неудобство, сякаш съм бавноразвиващ се, а той не иска да ме излага на публично място.
— Ние няма да можем да правим пари още доста време. Доста, доста време.
— Примерно още колко?
— Ами… — гласът му заглъхва. — Трудно е да се каже.
Дзън, известява ни микровълновата. Времето изтече. Дейвид бръква в нея, изважда пуканките и отваря плика, като внимава за горещата пара, която излиза навън при разпечатването му. После се обръща към мен:
— Защо се интересуваш?
— Защо се интересувам… как смятаме да правим пари ли? Просто не знам. Така ми хрумна.
— Джим, ти не си от тази индустрия, нали?
— Коя по-точно имаш предвид?
— Социалната, Джим — уточнява той. — Говоря за социалната. Всичко сега се върти около социалната индустрия. Фейсбук, да речем. Ползваш фейсбук, нали?
— Не.
— Ето, виждаш ли — казва той, сякаш току-що е доказал твърдението си. Бръква в плика с пуканките, облизва пръстите си, бръква пак, после се сеща да ми предложи: — Искаш ли? — поглежда ме, протегнал пакета.
— Не. Май не се изразих достатъчно ясно. Кой ще ни плаща за нашия продукт?
— О… — казва той. — Мисля, че никой. Поне не веднага. Но ако го създадеш, те ще се появят.
— Кой ще се появи?
— Те — отговаря ми той и оглежда стаята, сякаш те са на път да разбият стената и да нахлуят в кухнята
— Не мисля, че някой ще ни дойде на крака — казвам аз. — И ако вземат, че дойдат, те ще бъдат хлапетии с празни джобове. А компания се управлява само ако имаш пари. Известно ти е това, Дейвид, нали?
— Това е съгласно старата школа — усмихнато ми обяснява той. — Днес хората разсъждават по различен начин.
— Това е начинът, по който аз мисля днес.
Тонът на гласа ми докосва нещо скрито дълбоко в гънките на елфския му мозък. Изведнъж омеква и започва да се държи угоднически:
— Прекрасно, Джим. Кажи ми какво си намислил и аз ще го реализирам.
— Нищо — казвам му аз. — Нямам предвид нищо. — Не още. Но трябва да измислим начин да правим пари.