Мобилният ми телефон иззвънява.
Резкият звук ми носи облекчение. Дава ми възможност да изляза от стаята, без да казвам нищо повече, без да я наранявам, без да съм принуден да си припомням нещата, които съм направил.
5
Изваждам телефона си от джоба на панталоните, които лежат на топка на пода. Отговарям на третото позвъняване. Излизам от стаята, притиснал телефона до ухото си.
— Джим — съобщавам аз в слушалката.
— Как върви, мой човек?
Тад Билъпс. Най-старият ми приятел. Ако се замисля… може би единственият ми приятел. Останалите ме предадоха. По някакъв нелеп начин Тад не само ми остана верен, но ми даде и тази работа в „Тао“. Което го прави повече от приятел — той ми е и шеф.
С телефон между бузата и рамото аз внимателно затварям вратата зад мен, за да не обезпокоя Либи. Тръгвам по коридора.
— Как върви ли? — повтарям аз. — Върви на провал, Тад. Носим се право към ада. Компанията е боклук, хората са боклук, продуктът също е боклук, който никой не иска да купува. Гълтаме по милион на месец. И са ни останали пари за само седем седмици.
— Да — казва той. — Предполагам, трябваше да спомена тези неща, преди да ти предложа работата. Намери ли вече добри ресторанти там?
— Ресторанти? Нямам никаква представа — шляпам все така бос надолу по стълбите. — Ями припомни как успя да ме излъжеш да дойда тук.
— Не съм те уговарял. Ти ме убеди. Молеше ме на колене. Беше отчаян.
— Преувеличаваш — казвам аз. Само че неговите задявки, подхвърлени уж на майтап, минават много близко до костта. Онзи следобед, когато го издебнах в „Ил Форнайо“, наистина бях на ръба на отчаянието.
Не.
Отчаян внушава, че съм имал някакво достойнство. Жалък би било по-точна дума.
Той сменя темата.
— Как е Либи?
Снишавам глас:
— Намусена, сърдита.
— Е — заключава той ведро, — значи всичко е наред.
— А… да не забравя да те информирам: тук е 38 градуса.
— Да, и затова трябваше да те предупредя. Във Флорида става малко… как се изразяваха там? Задушно.
— Благодаря за предупреждението.
— Нека се сетя. Днес си отишъл в офиса по костюм, нали?
— Не — лъжа го аз.
— Никой във Флорида не носи костюми, Джими. Ти колко нагъна в багажа си?
— Не съм вземал костюми, Тад.
— Колко?
— Три. Все вълнени.
— Има ли някаква, макар и минимална надежда? — рязко става делови Тад.
— Казват, че през декември се разхлаждало.
— За компанията говоря, Джими.
— Не знам — отговарям аз. — Дай ми още ден-два да се поразровя из нещата и ще видим какво ще надуша. — Влизам в дневната и отивам към плъзгащата се стъклена врата. Надниквам навън, към двора. Дъждът е спрял. Плувният басейн е с огледална повърхност и чист като сълза.
— Какво има да душиш? — интересува се Тад.
— Исках просто да кажа, че…
— Спомни си какво ти казах, когато те наемах — прекъсва ме Тад.
— Че ще ме направиш богат?
— Не, това беше лъжа. Спомни си другото. — Гласът на Тад иде на талази и аз определено чувам духащия през микрофона му вятър. Представям си го как кара беемвето кабриолет със свален гюрук из слънчевото, умерено топло Пало Алто, с блутут слушалката, закачена на ухото.
— Кое друго?
— Казах ти: „Защити инвестицията ми и мен".
Сега, като ми го казва, си го спомням. Още тогава думите му ми се бяха сторили странни: Защити инвестицията ми и мен.
— Какво означава това?
Означава каквото чуваш. Първият ти приоритет е да спасиш компанията… ако можеш.
— А вторият?
— Няма такъв. Това е. — След малко допълва: — Погрижи се щедростта ми да не се върне да ме ухапе по задника.
— Това пък какво означава, Тад?
— Означава — бавно изговаря той, сякаш съм малоумен идиот, — че съм те наел, защото си ми приятел. Рискувах с теб. Накарай ме да се гордея. Това е всичко.
— Разбирам.
Само че не разбирах. Трудно е да се повярва, че Тад е загрижен за съдбата на „Тао Софтуер“ — нищожна треторазрядна начеваща компания, в която той е убедил партньорите си да инвестират преди почти четири години. Той има поне дузина такива компании в инвестиционния си портфейл. Репутацията му няма да бъде накърнена, ако „Тао“ фалира. Деветдесет процента от компаниите, в които се наливат рискови инвестиции, се провалят. Такова е естеството на този вид бизнес. Рисковите инвеститори смятат, че са успели, ако дори само една от десет техни компании успее да изплува. Но какво иска да ми каже Тад с това „защити мен“? От какво да го защитя?