Разкажи ми в такъв случай за продажбите.
— Продажбите?
— След като си моят ас, може би ще можеш да ми разкажеш какво сме заложили във фунията.
— Фунията е добра — казва Дом. — Направо е жестока.
— Добре — кимам аз. Чакам за още. Но той мълчи. Затова пояснявам: — Би ли ми намекнал какво имаме в нея?
— Ами — казва той и въздъхва, сякаш да изрецитира списъка на задръстената ни продажбена фуния би било изтощително изпитание. Разговаряме с фейсбук, разбира се. Те сега са големите играчи. И с майспейс. И яху. И гугъл.
— Говориш с тях?
— И с много други по-малки.
— Прекрасно.
— Искам да ти кажа посочва ме с пръст. — Нещата са под контрол.
— Чудесно уверявам го отново аз. Но когато ми казваш, че „говориш“ с тях, какво означава това? Казваш им: „Здрасти, радвам се да се запознаем“, или „Това е договорът. Подпиши на пунктираната линия“.
— Повече второто… пунктираната линия.
— Хубаво — одобрявам аз. — Предполагам имаш отчет за фунията, който бих могъл да прегледам?
— Какво?
— Говоря за отчета, който търговските директори изготвят. В него се описва какво е заложено в продажбената фуния, докъде сме стигнали с всеки евентуален купувач…
— Знам какво означава „продажбена фуния“, Джим. Питам те защо го искаш.
— Ами — търпеливо обяснявам аз — любопитен съм дали нашата компания ще просъществува до септември. Любопитен съм дали ти и аз ще запазим работата си. Искрено се надявам да ме осветлиш.
— Разбирам…
— В такъв случай ще ми изготвиш ли този отчет? За фунията имам предвид…
Дом ме гледа, сякаш съм го помолил да смени пред мен мръсен памперс.
— Джим — проговаря той след къса пауза, — нека те попитам нещо — той завърта стола си, обляга се на него и ме поглежда по дължината на носа си. — Долавям, че ти знаеш всичко за мен. Може би аз трябва да те попитам за теб. С какво можеш ти да се похвалиш?
— Уместен въпрос, Дом — любезно казвам аз, макар точно в този момент да вземам решението да го уволня. — Нека помисля… Израсъл съм в Калифорния. Получих бакалавърска степен в „Баркли“. Работил съм двайсет и пет години в Силициевата долина. Бил съм назначаван на търговски и мениджърски позиции в няколко компании, например Ес Джи Ай, „Лантек“, „Нет Гард“. И още няколко, с които няма да те обременявам.
Ако трудовият ми стаж го е впечатлил, той не издава това с нищо.
— Причината, поради която питам — казва Дом, — е, че се чудех.
— За какво си се чудил?
— Защо назначиха теб за генерален директор. — Той накланя странично глава и говори с тих спокоен глас, сякаш е дете, което ме моли да му разкажа хубава приказка: онази, в която селският глупак влиза по погрешка в замъка и го вземат за крал.
— Предполагам, защото съм доказал способностите си — отговарям му аз. Но въпросът е логичен. Аз в никакъв случай не съм най-вероятният кандидат за тази длъжност — или за коя да е рестартерска длъжност — с биография, в която има две пристрастявания, три ареста и повече от обяснимия брой дни в несвяст.
— Наистина ли си ги доказал? — пита ме той. Все така приятелски, с окуражителен тон. Без враждебност, без предизвикателство.
— Да не си разочарован, че не помолиха теб да станеш директор. Дом?
Той кимва:
— О, да. Разочарован съм, Джим. — И пак с онази навирана в лицето на събеседника откровеност. Сигурно е издържал онези семинари по общуване с пълно отличие.
Забавното нещо с вицетата по търговските въпроси е, че те винаги смятат, че трябва да бъдат директори. Във всяка компания, в която съм работил досега, всеки търговски директор се цели в мястото на генералния и ако не го получи, се огорчава и разочарова. Такава е природата на това да продаваш добре. За да си добър продавач, трябва изобщо да не ти пука. В крайна сметка какъв човек може да си пробие с приказки път до директорския офис в някоя медийна компания, да пусне димна завеса за тъпия софтуер на „Тао“ — при това софтуер, който далеч невинаги работи — и на всичко отгоре да поиска чек за петдесет хиляди долара? Само истинско перде. Човек, който дори не подозира колко е смешен за останалите. Човек, убеден, че сред всички останали кандидати той, единствен той е достоен да бъде генерален директор. С други думи, вицето по търговските въпроси.
Колкото и да ми се иска да разкарам Дом — да го уволня, както е седнал пред мен и ми се блещи с избелените си зъби — подобен ход е невъзможен. След като са ни останали само седем седмици, имаме нужда от продажби. Сега. Без Дом ще трябва да започнем от нула. Затова отговарям внимателно: