— А вие не сте ли? — попита насекомото, което все не успяваше да се измъкне от този разговор.
— Досега не ми се е удавало случай да проверя — поясни Марвин.
— Слушай какво, нещастна купчина долнопробен метал…
— Няма ли да ме попитате какво желая?
Известно време насекомото нищо не каза. Дългото му тънко езиче се стрелна навън, облиза очите си и отново се скри.
— А има ли смисъл? — попита то.
— А кое има смисъл? — контрира го Марвин незабавно.
— Ка-кво же-ла-е-те?
— Търся един човек.
— Кой е той? — изсъска насекомото.
— Зейфод Бийблброкс — каза Марвин, — ето го там.
Насекомото се разтреперя от гняв. Чак не можеше да говори.
— Тогава защо идвате при мене? — изписка то.
— Просто исках да си поговоря с някого — отговори Марвин.
— Какво?
— Тъжно е, нали?
Скърцайки със зъбчатките, Марвин се обърна и отдалечи. Настигна Зейфод близо до асансьорите Зейфод се завъртя от изненада.
— Хей… Марвин? — каза той. — Марвин! Как се озова тука?
Марвин бе принуден да каже нещо, което никак не му се нравеше.
— Не знам — отвърна той.
— Но…
— В един момент си седя в твоя кораб и се чувствам много потиснат, а в следващия момент съм застанал тука и се чувствам съвсем депресиран. Невероятностното поле, предполагам.
— Да — каза Зейфод, — предполагам, че прадядо ми те е изпратил, за да ми правиш компания.
Страшно ти благодаря, прадядо, каза си той скришом.
— Е, как си иначе? — продължи на глас.
— А, добре — отговори Марвин, — ако смяташ, че е много приятно да си на моето място. Лично аз не смятам.
— Да, да — каза Зейфод, докато вратите на асансьора се отваряха.
— Здравейте — каза асансьорът нежно, — аз съм вашият асансьор и съм готов да ви превозя до избрания от вас етаж. Конструиран съм от Сириуската кибернетична корпорация и за мен е удоволствие да отведа вас, посетителите на ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ до неговите служби и канцеларии. Ако останете доволни от пътуването, а то ще бъде бързо и приятно, ви препоръчвам да опитате и другите ни асансьори, инсталирани наскоро в сградите на Галактическия данъчен отдел, компанията за детски храни „Буубилуу“ и Сириуската държавна психиатрична клиника, където много бивши служители на Сириуската кибернетична корпорация с нетърпение очакват вашето посещение, съчувствие и веселите ви разкази за външния свят.
— Добре — каза Зейфод, влизайки вътре, — освен да приказваш, какво друго можеш да правиш?
— Мога да вървя нагоре — отвърна асансьорът — или надолу.
— Чудесно — каза Зейфод, — ние сме нагоре.
— А може и надолу — напомни му асансьорът.
— Да, добре. Нагоре, ако обичаш.
За миг настъпи тишина.
— И надолу е хубаво — предложи асансьорът многообещаващо.
— О, така ли?
— Прекрасно е.
— Чудесно — каза Зейфод. — А сега би ли ни закарал горе?
— Мога ли да ви помоля — попита асансьорът с най-сладкия си и убедителен глас — още веднъж да си помислите за възможностите, които пътуването надолу ви предлага?
Зейфод удари едната си глава във вътрешната стена на кабината. Това е вече много, помисли си той, това минава всякакви граници. Никого не бе молил да го пратят тука. Ако сега някой го попиташе къде би желал да бъде в този момент, вероятно щеше да му отговори, че би желал да лежи на плажа, заобиколен най-малко от петдесет красиви жени, а един малък екип от експерти да разработва нови начини те да бъдат мили с него — такъв беше стандартният му отговор. Към него вероятно щеше да прибави нещо прочувствено по въпроса за храната.
Имаше едно нещо, което никак не му се щеше да прави, и то бе да тича след човека, който управлява Вселената; онзи просто си вършеше работата и ако питаха Зейфод, спокойно можеше да продължи да си я върши, защото ако не той, щеше да бъде някой друг. А пък най-малко имаше желание да стърчи тука и да спори с един асансьор.
— А какви са тези възможности? — попита той изнурено.
— Амии — гласът се проточи като струйка мед по филия, — например сутерена, архивите и личните досиета. отоплителната инсталация… ъъъ … Няма нещо кой знае колко интересно — продължи той след кратка пауза, — но това все пак са алтернативи.
— Кълна се в Заркуон — промълви Зейфод, — не съм се молил за асансьор екзистенциалист.
Заудря с юмруци по стената.
— Какво му става на това нещо? — избълва той.
— Не ще да тръгне нагоре — поясни Марвин с прости думи. — Мисля, че го е страх от високото.
— Страх ли? — извика Зейфод. — От какво? От високото? Асансьор да се страхува от високото?
— Не — каза асансьорът с плачевен глас, — от бъдещето…