— Какво?
— Зейфод Бийблброкс Четвърти. Концентрирайте се!
— Четвърти?
— Да. Чуйте сега, аз съм Зейфод Бийблброкс, баща ми беше Зейфод Бийблброкс Втори, дядо ми — Зейфод Бийблброкс Трети…
— Какво?
— Стана авария с един презерватив и една машина на времето. А сега се концентрирайте!
— Три минути — каза Форд ПреФект.
— Защо — попита Артър Дент — се занимаваме с това?
— Затваряй си устата — предложи му Зейфод Бийблброкс.
Трилиън нищо не казваше. Какво, мислеше си тя, мога да кажа?
Единствената светлина на мостика идваше от два мъгливи червени триъгълника в далечния ъгъл, където Марвин, параноичния андроид, седеше отпуснато, пренебрегнал всички и пренебрегнат от всички, в един интимен и доста неприятен свят, който бе лично негов.
Четири изгърбени фигури около централния плот с неистова съсредоточеност се опитваха да пропъдят от съзнанието си ужасното тресене на кораба и страшното бучене, което отекваше в него.
Концентрираха се.
И още веднъж се концентрираха.
Отново се концентрираха.
Секундите се нижеха.
По челата на Зейфод изби пот — първо от концентрацията, после от чувството за безсилие и накрая от безпомощност.
Накрая нададе гневен вик, изтръгна ръцете си от Трилиън и Форд и натисна копчето за осветление.
— О, тъкмо започвах да си мисля, че никога няма да светнете — каза някакъв глас. — Не, не толкова ярко, ако обичате, очите ми не са такива, каквито бяха някога.
Четирите фигури се изопнаха като струни, както бяха седнали. Бавно извърнаха глави по посока на гласа, въпреки твърдото намерение на скалповете им да се опитат да останат на мястото си.
— И така, кой ме безпокои по това време? — каза дребната, приведена мършава фигура, застанала до стръковете папрат на другия край на мостика. Двете й малки глави с тънка перушинеста косица изглеждаха толкова древни, че не бе изключено да съдържат мъгляви спомени за раждането на самите галактики. Едната се бе отпуснала в сън, а другата ги оглеждаше сърдито и строго. Ако очите му не бяха такива, каквито бяха някога, то навремето трябва да са били елмазени резци.
От притеснение Зейфод започна да заеква. Кимна кратко по онзи характерен начин, по който бетелгиусци по традиция изразяват почитта си към по-възрастните свои роднини.
— О… ъъъ, здравей, прадядо… — каза той, поемайки си шумно дъх.
Дребната старческа фигура се приближи към тях.
Взря се в полумрака и насочи костеливия си пръст към своя правнук.
— Охо — озъби се той, — ЗейФод Бийблброкс. Последната издънка на нашия велик род. Зейфод Бийблброкс Нищотни.
— Нищотни — изсъска фигурата.
Зейфод ненавиждаше този глас. Имаше чувството, че дращи с нокти по черната дъска на това, което считаше, че е душата му.
Размърда се притеснено на стола си.
— Ъъъ, така е — промърмори той. — Ъъъ, виж какво, прадядо, наистина съжалявам за цветята. Мислих да изпратя, но нали разбираш, тъкмо бяха свършили венците в магазина и…
— Забравил си! — сряза го Зейфод Бийблброкс Четвърти.
— Ами…
— Все имате много работа. За другите хич и не помисляте. Всички живи сте такива.
— Две минути, Зейфод — прошушна Форд ужасено.
Зейфод се разшава неспокойно.
— Да, но аз наистина мислех да ги изпратя — каза той. — И на прабаба ще пиша, обещавам, само да се махнем от това място…
— Твоята прабаба… — повтори мършавият дребен старец унесено.
— Да — каза Зейфод. — ъъъ, как е тя? Виж какво, ще отида да я видя. Но първо трябва да…
— Твоята ПОКОЙНА прабаба и аз сме много добре — сряза го Зейфод Бийблброкс Четвърти.
— А, оо.
— Но сме много разочаровани от тебе, млади ми Зейфод…
— Да, но… — някакво странно безсилие бе обзело Зейфод и все не успяваше да насочи разговора в желаната посока, а до него тежкото дишане на Форд му подсказваше, че секундите бързо отлитат.
Бученето и друсането бяха станали застрашителни. В дрезгавината той смътно различи пребледнелите и застинали лица на Трилиън и Артър.
— Ъъъ, прадядо…
— Наблюдаваме те как се развиваш с все по-нарастващо униние…
— Да, но виждаш ли, точно в този момент…
— Да не кажа с презрение!
— А сега би ли могъл да ме изслушаш за малко…?
— Питам те как изобщо прекарваш живота си?
— В момента ме атакува цяла флотилия вогони! — изкрещя Зейфод.
Преувеличаваше, разбира се, но това бе единственият сгоден момент досега да му изясни основната цел на занятието.
— Изобщо не се учудвам — заяви дребното старче безучастно.
— Но не разбираш ли, че това става в момента? — настоя трескаво Зейфод.
Призрачният му праотец кимна с глава, вдигна чашата, която Артър Дент бе донесъл, и я заразглежда с интерес.