22.
Понечих да последвам потомъка на Боян Имен.
— Чакар, млади алпе, остани — каза меко Бат Терек.
Великият алп да те нарече така!… Това бе голямо внимание и аз целия пламнах развълнуван. Абе, направо заковах като спъната кранта.
— Тангра и ние, най-близките му, ти благодарим. Ти постъпи мъдро.
Поклоних се с ръка на сърцето. Успях да зърна баща си — гордееше се с мен!
— Ще помоля и теб за помощ.
Едва не хлъцнах. Да ме моли?… След като може просто да ми нареди?… Сведох глава.
— Трябва да отидеш с човека. Той няма да се справи сам.
Изненадата ми бе такава, че зяпнах и погледнах безпомощно към баща си. Той бе свъсил вежди, но ми кимна окуражително.
— Има едно нещо, което не казах на човека.
Би било невъзпитано да попитам какво е премълчал великият алп. Бат Терек помълча, поглади дългата си бяла брада и продължи с омекнал глас:
— Ти каза, че си видял Аждаха Младия в пустинята. Нещо повече — че той причинил смъртта на човека от племето Имен. Проверихме — така е.
Трябва да си бебе, за да не разпознаеш злия алп. Замълчах.
— Защо това изчадие на мрака иска да го убие?… Това, до което достигнахме, е много важно за бъдещето на всички ни. И стана пак благодарение на твоята наблюдателност и съобразителност.
За втори път ме похвали! Има алпи, които живеят стотици години и дори веднъж не чуват хубава дума от толкова високо място. А аз, невръстният хлапак Чакар, в продължение на няколко минути…
— Човекът е бил в света Самодивия. Срещнал е Биляна — млада самодива, която е била сгодена за Аждаха.
Е, това се казва липса на късмет — да застанеш на пътя на едно от най-злобните същества във Всемира. И то заради девица — най-голямата страст на целия им дяволски род!
— Тя вече не иска да чуе за Аждаха.
Ама че история.
— Влюбена е в човека.
Аха. Ето че нещата си дойдоха на местата. Всичко получаваше обяснение.
— Ние се запитахме защо див като Аждаха Младия ще си търси невяста чак в света Самодивия. Всички знаем, че жените оттам са опърничави, непокорни и непостоянни.
Меко, твърде меко казано… Тия просто изчукват мъжа и се чупят. Към следващия.
— Биляна е орисана да роди син, който ще промени света в следващите десетилетия. Кой ще я оплоди? Човекът? Аждаха?… Това е важно за нас.
Явно не всички велики алпи знаеха това. Джил, Барин и Мечок се изправиха и направиха крачка към Бат Терек.
Орисаното явно вече работеше. То бе толкова силно, че Аждаха бе успял да убие съперника си, но Съдбата бе запазила пътечка за сбъдване и на другия вариант. Почувствах се глупак: какво се дуеш бе, хлапак? Просто си бил маша в чужди ръце. Глупак. Малък глупак.
— Пътят за миналото минава през Самодивия. Мисля, че това не е случайно. Ти трябва да ги събереш, Чакар.
Бат Терек бе раздвоен и несигурен.
— Не знам кое е по-важно.
Помълча и изплю камъчето:
— И Тангра не знае, Чакар. Ти трябва да решиш дали да се върнеш, ако те се съберат като мъж и жена. Или да продължиш само с човека към времето, когато Тулпар е бил в най-голямата си сила и древната магия е била още в него.
— Аз? — ахнах.
— Ти.
— Не мога! — извиках.
— Трябва — поклати глава Бат Терек.
23.
Елаур замина на разузнаване.
Аудан правеше дълги разходки из околността. Ядеше малко, почти не говореше. Откри древна могила и започна да прекарва голяма част от времето си на нея. Сядаше на върха й, вторачваше се в далечината — тънката синьо-зеленикава чертичка на хоризонта, зеленият простор на степта, шареният килим на ливадите в най-близък план. Конят му хрупаше кротко в подножието и понякога се отдалечаваше към близкото дере, където шумеше поток и тракаше с клюн щъркел.
Пееха птички, каканижеха щурци. Мравки пъплеха в безкрайни колони нанякъде. Сив сокол се стрелваше в бездънното небе и падаше като камък в зелената трева, където жертвата му изпискваше и заглъхваше.
Аудан съзерцаваше замислен полета му; опитваше да проследи похода на мравките; стараеше се да отдели звуците в безкрайния хор на степта. И пак изпадаше в унеса си.
Връщаше се във воденицата на здрачаване. Понякога кимаше на вещицата Елена. Разменяха по няколко сухи думи; тя му слагаше да яде. Той бъркаше с дървената лъжица в дървената паница и дори не усещаше вкуса на храната.
Тя го гледаше изпод вежди и клатеше глава. На третата сутрин, когато той сърбаше млечната попара, каза:
— Отровна е.
Аудан застина; после разбърка вяло млякото и хляба и рече:
— Не е.
Елена се засмя късо.
— Сигурен ли си?
— Да.
— И защо?
— Нищо на този свят не е случайно.
— Това не е отговор — поклати тя глава, вторачила тежките си очи в него.