— Трябвам ти.
На седмия ден Елаур се върна — мрачен, прашен и измършавял. И отчаян — това бе първото, което прочете в очите му младежът. Наведе поглед и стоя така, докато колобърът се нахрани и напи с вода. После каза само:
— Е?
Елаур погледна към Елена. Аудан поклати глава:
— Тя така и така ще чуе всичко. Дори да я пратим на края на света. Нека остане.
Той кимна. После каза това, което Аудан вече знаеше от бденията си на могилата — нямаха шанс.
— Чичо ти е купил всички велики боили. Признали са го за хан. Тези, в които се съмнява, е изпратил на поход срещу аварите.
— А румците36?
— Получил е щедри дарове от тях. А народът оре и сее, пасе си конете и овцете — ядно подметна Елаур.
— На народа това му е работата — сряза го младежът.
Стана. Излезе припрян и стоя на могилата до залез слънце.
Елаур току излизаше пред воденицата и безпомощно обикаляше по поляната и край коневръза. Понечи да тръгне към него, но вещицата го спря със студен глас:
— Недей.
— Ще направи някоя глупост — поклати отчаяно глава той.
— Няма — отсече тя.
Върна се — със стиснати челюсти и застинали очи.
— Аудан… — започна колобърът.
— Никога — чу ли? — никога не ме наричай вече с това име. Казвам се Ат. Нека това ми напомня, че този аул трябва да бъде изпепелен, а баща ми — отмъстен.
24.
И ето, стоим с човека Делян Имен, последен от древния като света род Дуло, на Самодивски поляни. Тялото му, тленното му човешко тяло, е излекувано лично от алп-бий Артиш37. А във военна болница в Германия лежи проснато, овързано в кабели и бинтове, сред бели чаршафи, негово копие от ектоплазма — чиста био-енергия, сгъстена от мен дотолкова, че се е материализирала. Той е това, което тибетските монаси наричат тулпа — материализиран двойник. Тулпа притежава това, което има човекът Делян Имен, но във всяко отношение недостатъчно да е самият Делян…
25.
Нямаш представа колко е хубаво да имаш тяло. Седяхме в горния край на Самодивски поляни… С Чакар, да. Ако не беше той, щях да си мисля, че всичко е било някакъв кошмарен сън. Не, не беше. Или ако беше сън — той продължаваше, защото страшното същество с ястребова глава бе до мен.
Едър, висок като баскетболист и с бързи ръце на боксьор. С кафеникави кожени дрехи като трапер и нещо средно между ботуши и кубинки. И меч в красива ножница, преметнат като автомат през рамо.
Започнах с това колко е хубаво да виждаш и чувстваш краката, ръцете, кожата си… Аз, лейтенант Делян Стоянов, командир на взвод… Само че не бях в униформа, а в кожи като Чакар и странно — имах чувството, че съм ги носил сто години.
— Хиляди — поправи ме Чакар.
Той така си ми чете мислите. Единственото ми успокоение е, че скоро и аз ще започна да чета неговите.
На кожения колан със сребърна тока на кръста ми виси дълъг нож с чирени от слонова кост. А на гърба ми — като него — меч.
— Никога не съм използвал меч — вдигнах рамене преди малко. — Дай ми автомат, гранатомет…
— С автомат си стрелял седемдесет-осемдесет години, а меч си въртял двайсет века — контрира ме Чакар.
— Аз?
— Тия преди теб.
Грее ли ме това?
— Всичко е в гените ти — натърти той.
Така. Стоим си. А съм гладен. Обаче Чакар не дава и да си помисля.
— Вратата между световете е като… летене с раздрънкан самолет — обясни ми търпеливо. — Ще го повърнеш.
Щото ние сме тук, за да минем в света Самодивия… И следим две свраки… Разправя едни врели-некипели — само тия кресли виждали входа…
26.
— Трябва да ми помогнеш.
Младежът стоеше зад гърба на Елена и я гледаше как готви. Тя леко потръпна, но не се извърна.
— Самоуверен си.
— Бях господар — сви той рамене.
— Беше — съгласи се тя. — И пак ще бъдеш.
Ат се засмя късо.
— Пътят ти е дълъг. Орисниците са били щедри към теб.
— Към мен?
— Нима ако тръгнеш към съседното племе, пътят ти ще е само по равно?
— Аз… аз съм в пропаст.
— Има и такива пътища — които слизат в тесни и дълбоки клисури и пак извеждат до върха на планината.
Ат махна с ръка и тръгна към вратата.
— Знам какво искаш от мен — настигнаха го думите на вещицата.
— Значи ще ми помогнеш?
— Да — просто каза тя. После помисли, загледана в него: — Но…
— Ще искаш нещо в замяна, нали?
— Аз не работя даром.
Ат се засмя гърлено.
— И какво — душата ми ли искаш? Защото нали твоят господар това иска?
— Е, услугата все пак е дребна — великодушно разпери ръце тя. — Но по-нататък може да стигнем и до нея.