Младежът поклати глава и излезе.
… Надвечер Елена слезе по скърцащите стъпала към избата. Малко след това оттам изхвръкна червено-черна пеперуда.
27.
В този момент видях как свраките38 изчезнаха.
Те си летяха от дърво на дърво, кацаха на земята. Отначало се раздразниха от присъствието ни и се постараха да обявят на цялата планина, че тук, виждате ли, едни гадове лежат на тревата… После ни забравиха. Прехвръкваха насам-натам. Завъртяха се край шипковия храст в другия край на поляната и… потънаха вдън земя.
— Бързо! — извиках на човека Делян Имен.
28.
Няма да описвам спазъма от косата на главата си до ноктите на краката, чувството, че не ми достига въздух, бухането на сърцето ми в ребрата, гърча на червата… Блесна слънце, залюля се синьо небе с едни особени облаци. Чужди облаци. После като че ли нещо изскърца — като стогодишно дърво, което се пречупва и пада. И светът зае нормалното си положение — земята под краката, небето отгоре, а точно пред мен гола и очукана планина като излязла от филм за тексаски каубои.
И три жени, които не гледаха като жени, защото стояха зад насочени в гърдите ни лъкове. Беше като в някакъв психарски филм — готини мацки в ленени рокли, пристегнати като оси в кръста с шарени плетени колани, святкащи загорели бедра изпод изкусителните цепки и студени, жестоки очи.
Чакар излезе напред и вдигна ръка с отворена към тях длан.
— Аз съм алп от света Чулман и идвам тук с мир — чух го да казва.
Напрегнатите вежди се отпуснаха, но стрелите все така сочеха към гърдите ми.
— Пусни меча — рече тихо алпът.
Едва сега усетих, че дясната ми ръка е зад рамото и стиска кръглата топка на меча. Изпуснах въздуха от гърдите си. Стрелите последваха ръката ми — долу. Мадамите също се отпуснаха и очите им омекнаха.
— Този? — посочи ме тази в средата. — Човек?
Май им беше шеф. И определено прекаляваше с фитнеса. Годинките й също бяха доста.
— Елбир39 — натърти Чакар. — С мен е.
— Идвате за?… — продължаваше да се заяжда тя.
Обаче на Чакар хич не му пукаше:
— Да разпуснем.
— Май не сте улучили момента — поклати глава тя.
— Имате някакъв проблем ли?
Сякаш попита да не би кучето им не се е изакало насред хола. Ама и тя бе изгубила интерес към персоните ни. Явно не си падаше по пубери като нас.
— Вървете.
И посочи тясната пътека по сипея отсреща, която се губеше сред драки и ниски уродливи дървета.
29.
Всичко бе така, както ме бяха учили. Защото светът Самодивия се учи четири години в началното училище. Обичаи, език, география, история… Пътища, улици на големите градове, водоизточници, площади, дворци и разбира се, кръчмите и клубовете за срещи и развлечения.
И най-вече трите причини, поради които този свят съществува като такъв и всички раси го пазят: Живата вода, Орисниците и Болестите.
Изкачихме се на високото и пред нас се ширна зелена котловина, обградена от голи синкави хълмове. Беше толкова нелепа и не на място със зеленината си, че приличаше на…
— Да — рекох, хванал мисълта в главата на Делян. — Оазис.
Той вече не се учудва и дразни от това, че чета мислите му. Да си призная, става все по-трудно. Човекът от племето Имен напредва сериозно в овладяването на своето тяло и ум. А по това колко бързо хвана меча, когато видя самодивите…
— Буян — столицата им — посочих множеството покриви в центъра на зеленото петно. — Барове, пиячка, мацки… А ето там… сградата с устрелените в слънцето кули… Виждаш ли я?
— Замъкът?
— Да. Може би най-точното име е замък.
— Какво е това? — с лошо предчувствие попита Делян. — Правителството ли е там?
— Те нямат правителство — поклатих глава. — Управляват се от най-старата самодива. Така й казват — Стара самодива.
— Майко мила — затвори очи човекът. — Още не мога да го смеля: пиячка и барове, съчетани със самодиви. И какво има в тия шибани кули?
— Там живеят Орисниците. Не си ли чувал за тях?
— Имаше някаква приказка…
— Блазе ти, човеко! Аз зубрих за тях шест месеца от живота си!
— Сигурно не си бил от отличниците — ухапа ме веднага. После добави отегчено: — Айде стига си ме будалкал.
— Честно.
Никога няма да забравя гъгнивия глас на учителя ми и тежката му ръка. Хич не се свенеше да ме плесне по врата, когато пропуснех нещо.
— Тия, дето уж наричали живота на човека?
— Те.
— Същите? Мамка му, да вървим!
— Къде? — учудих се аз на внезапния му ентусиазъм.
— Там! Искам да им го начукам, задето са ме събрали с теб!…
38
Според народните вярвания само свраките знаят пътя за Усвет — края на света, където живеят повечето от митологичните същества.