Хвърли поглед към братовчед си Алцек — мъртъв беше.
В този момент от храстите излезе друг конник.
Позна го — Елаур. Беше прегънат на седлото и целият в кръв.
Подкара към него.
— Бягай! — изхърка колобърът. — Идват…
— Ти…
— Мъртъв съм — каза само той.
От устата му избиха кървави мехурчета, направи последно усилие да се задържи на седлото и тежко тупна върху речните камъни.
Ат се огледа диво. Извади меча и пришпори коня към Авар.
Младежът бе застанал пред него и лъкът му бе опънат за изстрел. Мярна бяло лице, сини лазурни очи блеснаха зад кривото дърво. Ат ахна и дръпна юздите.
— Боз-бий! — извика смаян.
— Назад — предупреди тя.
Откъм скалите долетя къс вълчи вой. Отклони поглед натам — огромният сив вълк влезе в храстите. Обърна се назад. Стори му се чува тропот на много копита.
Крехка. Грациозна. И такава бяла кожа…
— Трябва да го убия.
— Багатурът43 не посяга на паднал — поклати глава тя.
— Дръпни се, Боз-бий!
Но гласът му бе омекнал. Странно!
— Трябваше да те убия — прехапа устни тя. — Одеве.
Но цялото й същество казваше: добре, че не го сторих.
От храстите излезе Елена и му махна с ръка. Приближи до скалите на водопада и сложи крак на първото стъпало на въжената стълба.
— Уби годеника ми.
Вече чу ясно тропота на чичовата си свита. Сигурно бяха поне двайсет души.
Ат смушка коня си. Спря до нея, наведе се и каза тихо, толкова тихо, че го чу само тя:
— Чакай ме, Боз-бий.
И полетя с грозен вик напред, към скалите…
34.
Е, всичко бе свършило. Цялата улица бе осеяна с трупове от всякакви раси и различен калибър — от дребните като рисове есагелци до двуметровите йореги. И разбира се — воините-григори, които плашеха дори и мъртви. Огромни, с конски мускули и свирепи черни лица на канибали.
Пред вратата на двореца петдесетина самодиви и шаркани уморено чистеха мечовете си.
Приближих с бавни крачки.
— Свърши ли?
От тълпата се отдели млад алп. Огледа ме любопитно и макар да не ме познаваше, отговори свойски:
— Тук — да.
— Защо тук?
— Ударили са на няколко места.
В този момент дворните порти хлопнаха, изсвири боен рог и по калдъръма затрополиха конски копита. Конници в сребърни брони и шлемове с паунови пера. Не можех да греша — гвардията на света Самодивия. Начело яздеше достолепна жена с бял плащ и без оръжие. Никога преди това не я бях виждал, но знаех — това е Стара самодива.
Конят й пръхтеше възбуден от мрака, страшните същества наоколо и мириса на смърт. Опъна юздите му, богато украсени със злато и скъпоценни камъни, извика и жребецът закова копита пред мен и оцелелите в битката бойци.
— Благодаря ви, войници — наведе тя глава. — Но лошото не е свършило. Григорите са нападнали замъка с Болестите. Целта им всъщност са те. Всичко друго е било за отвличане на вниманието ни.
Беше близо до ума. Ако нещо им трябваше, това бяха точно Болестите. Там, в света Дакея, те биха решили безкрайната военна кампания и биха им донесли така жадуваната победа за седмица.
— Охраната е била изтласкана от първия крепостен зид. Ако те нахлуят и освободят затворничките, знаете какво ще се случи. Ако имате смели другари — доведете ги при Замъка на Болестите. И не жалете мечовете си!
Бяха млади — и самодивите, и шарканите й. Нямаха белези по лицата си, щитовете им лъщяха нови-новенички. Нямаха кой знае какъв шанс срещу ветераните от няколко войни.
И тогава аз излязох напред. Настана суматоха. Шаркан с избити предни зъби ми препречи пътя с вдигнат меч, няколко самодиви опънаха лъкове… Аз протегнах ръка с обърната към Стара самодива длан. Не Го виждах, но знаех, че е там.
Чигендек44. Прилича на главната буква J от латиницата. Това е знак на Тангра. Той казва: „Смири се и се подчини!“ И още: „Този, който го носи, изразява моята воля.“
Чигендек е вещ от Тунай45 — невидимия свят. Дори аз го виждам едва-едва. Но за старите алпи и подобните им от другите светове той е като фар.
Стара самодива закова коня и вдигна бързо ръка.
— Спрете.
Жените-воини отпуснаха тетивата, но не свалиха лъковете. Шарканът свали меча, но не го сложи в ножницата.
— Какво иска Този, който те праща?
Свалих ръката си. Там, където преди миг кожата ми се бе зачервила от топлината, вече нямаше нищо. Чигендекът бе потънал пак в Тунай.
— Път.
Стара самодива разпери ръце и стражата й се отдалечи, за да не чува разговора ни.
— Път? За къде?
— За миналото.
44
Чигендек — според легендите българите покорили арабите и задължили вождове им да издълбават на печатите си чигендек (знак, подобен на латинската буква J), означаващ покорност.
45
Тунай — според тенгрианството има три свята — Горен (Устюгю урен), Среден (Урта урен) и Долен (Адакъ урен). Средният свят е видимата Вселена (Чел) — светът на физически възприеманите явления. Всичко друго принадлежи на Тунай — невидимия свят.