Тя се засмя гърлено.
— Би трябвало да знаеш, че входът му е в Забранения замък, младежо!
Това бе другото име на Замъка на Болестите. Дори и споменаването им може да ги доведе. Знаех.
— Събери своите братя от хановете и ела да ми помогнеш. И тогава, ако сме победили, ако сме живи…
Тя пришпори коня си. Във въздуха остана само режещият й смях.
Към мен приближиха седем-осем йореги. В такива мигове дори непримиримите врагове вътре в расите се съюзяват.
— Казвам се Самир — кимна грамадно мъжище (или по-точно конище) с бронзови апликации по кожената броня и отрязано ляво ухо. — Ти кой си?
— Чакар.
— За първи път чувам името ти.
Вдигнах рамене. Как да му обясня, че скоро съм свършил училище?… Мъчеше се да ме гледа надменно, но се кълна, усещаше, че съм повече от него.
— Тръгваме ли?
— В хана „Магаренцето Пуфи“ има десет от нашите — обади се алпът, който пръв ме заговори.
— Доведи ги — грубо нареди йорегът Самир.
Младокът обаче гледаше към мен.
Кимнах му.
От двореца започнаха да изкарват бойни коне.
35.
Събудих се от конски тропот. Изправих се до леглото. Бе задушно, вратът и челото ми бяха мокри от пот. Приближих до прозореца. Долу препускаха конници. Гълчава — подвиквания, цвилеха коне, тракаше оръжие. През няколко преки имаше пожар. „Какво ли гори?“ — мина през главата ми.
И тогава усетих, че съм сам.
Върнах се на пръсти при леглото. Онова, гадното същество с перушинестата глава, го нямаше. Първо ме хвана за гушата синдромът на изоставеното в гората сираче. Ха да ревна… После… Абе, после се сетих, че съм голям мъж, офицер, кашик46 при това, че съм отвлечен, че съм какво ли не още и че трябва да си хвърлям шапката от радост, че похитителят ми го няма. После — че нямам шапка и че съм в чужд свят. Кошмарен свят, в който дори и жените използват такива като мен по почина на онова насекомо, дето си убива секс-партньора…
Седнах на леглото.
И какво, Стоянов? Ще стоиш и чакаш да те повлекат на майната си? Не стига, че те довлякоха на не знам кое си дупе на географията, ами и да си кротуваш…
Машинално избърсах потта от врата си с чаршафа.
Станах. Ослушах се.
Навън конниците бяха отминали.
Тишина.
Пуснах пердето и се подпрях на стената. Не беше нужно да притварям очи и да си напъвам спомените, както правят героите от екшъните. Пътят до границата (граница ли беше?) бе толкова личен и лесен, че да се чудиш защо още не съм тръгнал… Защо наистина, мама му стара?… Умрял съм бил… Богове… Глупости. Ето тия хилави дървета… тия камънаци — сигурно съм някъде в пустинята. Оазис някакъв. Притропвам и…
Обаче здравият разум ли, страхливецът в мен ли — дявол знае кой! — каканижеше и присвиваше едни такива малки очички… Абе, оазис — тия жените си на улицата не пускат, камо ли да носят патрулна служба… Оазис — значи след него има пустиня. Вода, храна… Айде, кашик, сигурно и чадър ще ти е нужен, за да избягаш от плен!
Преметнах през рамо меча с канията. Нещо като пелерина. И разбира се, ходом марш навън.
Тая на рецепцията бе ококорена и нервна като кукумявка в размножителния период. Да й казвам ли нещо?… Отдадох й по най-тъпанарския начин чест с лявата ръка, което тя май изтълкува като довиждане… И хоп на улицата.
Миришеше на дим. Вятърът гонеше бяло-сиви талази на височината на гърдите ми. Луната (дали бе Луната?) се блещеше непривично голяма и бяла. Някъде, през няколко преки, се чуваха гласове и екот от конски копита. Е, аз не бях в тази посока…
36.
Беше вече горе на скалите, когато засвистяха първите стрели. Ат издърпа стълбата и търколи няколко камъка, които бе приготвил предварително.
Елена го чакаше на стотина метра по-нататък — там, където бяха оставили резервни коне. Посочи му синкавите височини на хоризонта и каза:
— Препускай натам. Крий се поне седмица в горите.
— Ти?
Тя се засмя късо:
— Всеки по пътя си, млади човече.
— Разделят ли ни се пътищата? — попита той след кратък размисъл.
— Кой знае? — вдигна тя рамене.
Но знаеше, защото добави загадъчно:
— Едва ли.
И влезе в храстите. Само разклатените им клончета подсказаха, че пак е вълк и е поела своя път.
Ат погали коня и прехвърли колчана със стрелите от седлото на гърба си. Прегледа за последен път закопчаването на ремъците… Другият кон — черен жребец с огнени очи — нервно пръхтеше и току виреше глава. На него трябваше да язди Елаур. Погали го. Така му се искаше това да е колобърът…
Почувства се сам. И ненужен. „Трябваше ли?…“ — мярна му се странната мисъл.
Подкара коня си. Жребецът ги последва.