Не беше ли по-добре Елаур да е жив? Да не бе предприемал тази безсмислена засада? Ат вярваше в съдбата. Всеки българин вярва в предопределеността на живота. Обаче… Чичо му оцеля. Благодарение на едно чудно хубаво момиче. Значи боговете така искаха. Баща му умря. Това ли бе волята на Тангра? Щеше му се да каже не. Но това влизаше в противоречие с цялата му философия и вяра в бога, който вижда всичко и води човека в делата му. И ако е искал да спаси Авар, защо поне не му остави Елаур?…
Ат заплака. За последен път в живота си.
Юношата стана мъж.
37.
Ето ни пред Забранения замък или по-точно пред стената, която го пази. Комините му стърчат едва-едва над нея — толкова е висока. Огромната бяла луна изглежда като част от нея.
Стара самодива е разположила отрядите си от шаркани и самодиви на около двеста метра от стената. Конете бяха оставени още по-далече и тревожното им цвилене изостряше допълнително напрежението.
Успях да събера около петдесет алпи и йореги — всичките млади. Много нахъсани и много неопитни. Кой друг би дошъл в света Самодивия?
Оня шаркан от охраната пак не искаше да ме пуска.
— След атаката — вика.
А тя вече започна. Стотина шаркани и самодиви тръгнаха към портите. Те зееха разбити и приличаха на потрошената уста на победен боксьор. Когато отрядът приближи на хвърлей с копие, гърлото на замъка заклокочи и оттам излязоха три десетки воини-григори. Млечната светлина на луната се плъзгаше по черните им тела и ги правеше нереални и страшни.
Друг отряд, предимно от шаркани, опита да се добере на стените с летене. Въздухът и мракът се разлюляха от маха на огромните им ципести криле. Изсвири рог и между зъберите се изправиха петдесетина черни бойци с лъкове. Засвистяха стрели, зачаткаха тежки копия.
Долу, при портите, зазвънтяха мечове.
Отведоха ме при Стара самодива.
— Бил ли си се с тях? — кимна тя към Забранения замък.
— Не — признах аз.
— Твоята раса обаче е воювала дълго с тях.
— Да.
Летящите шаркани започнаха да падат поразени… Още преди да са стигнали до стената. Стрелите, дълги и черни, потъваха в телата им и излизаха още по-тъмни.
Не по-добре се развиваха нещата и пред портата. Воините — григори ходеха сред бойците на света Самодивия като глигани сред глутница пудели.
— Колко войници доведе? — попита тя с глух глас.
Прострелян шаркан се удари в ръба на крепостната стена и се свлече със стържене по нея. Тупна тежко на земята и не мръдна.
— Петдесет.
Самодива успя да се добере до зъберите. Размаха меч срещу огромен, почти два пъти по-голям от нея воин. Друг скочи към нея отзад, заби копието си между плешките й и я вдигна над главата си. Тя пищеше и махаше с ръце…
— Резервът! — извика Стара самодива.
От парка зад нас затрополиха конски копита и стотина бойци в бяло се насочиха към портите. Познах ги — гвардията. Онези нафукани хлапета… Нищо добро не ги чакаше.
Григорът изтръска копието си с див рев и самодивата полетя в бездната.
— Изтласкат ли ги към вратата, влез в боя с твоите бойци — каза тихо Стара самодива.
И тя не вярваше, че това ще стане…
— Имам план — казах. — Ще им изляза в гръб.
— Как? — попита тя, макар да се досещаше.
— През Тунай — казах без никакъв ентусиазъм.
38.
Беше прохладно, бе светло почти като ден — какво по-хубаво за пътник, който бърза?… Леко запъхтян, изкачих поредния баир и далече пред себе си видях очертанията на бялата караулка, окъпана в странната светлина на още по-странната бяла луна.
— Петнайсет минути — прецених аз.
И свобода!… Е, малко ме свиваше под лъжичката как ще ме посрещнат стражите. Или дали нямаше да се наложи да чакам, докато съмне за сврака. Представяш ли си — сврака! Майко мила…
Като се сетих за нея — майка ми, направо ме сряза. Забързах надолу.
39.
Налетя на хайката на час преход от гористите хълмове. Бяха трийсетина казаци — яки, с много белези по телата си и отрупани с оръжие. Не бяха случайни и знаеха кого търсят. Още като го видяха, разгърнаха се във ветрило срещу него и извадиха мечовете си.
Отзад бе равно поле. Отляво ниска равнина с много блата и висока трева, която щеше да затрудни галопа на коня. Вдясно — голи предхълмия с драки и ниски криви дървета.
Ат се престори, че не ги забелязва. Когато разстоянието се скъси на един хвърлей, сложи първата стрела и пришпори право към тях. Свали тоя, който бе срещу него. После и тоя встрани. Трети застреля в лицето буквално от няколко разкрача.
Започнаха с викове да прибират мечовете и да вадят лъкове. Късно — той мина на предела на конските сили под себе си през паяжината им. Все пак една стрела се удари в ризницата му, а друга се заби в седлото.