Ат бързо ги охлади — глупаците все така бяха без ризници и нямаше какво да ги спаси от неговите стрели. Паднаха още двама. Предприеха нова тактика — препускаха на границата на обсега на лъка му и чакаха своето време.
Колко са четиридесет стрели? Свършиха току пред гората.
А и тя в полите на хълмовете се оказа рядка и ниска, та нямаше къде да се скрие.
Улучиха коня му. Мокър от пот, с пяна на юздата, той се препъна внезапно и Ат едва успя да се освободи от стремената. Излетя от седлото и се претърколи в корените на изроден от постоянната суша бор. Скочи и извади Ханския меч — единственото оръжие, което му бе останало.
Навреме.
Защото към него с вдигнато, пожълтяло от слънцето острие летеше един от казаците.
Ат се разкрачи, гмурна се под удара, разсеченият въздух изсвистя току до рамото му и той изнесе меча на нивото на хълбока си вдясно. Конят изцвили и се срина десетина метра по-нататък с отрязан преден крак. Казакът остана затиснат под него.
Отляво идваше друг. Ат се затича към близкото по-дебело дърво и застана зад него. Конникът се забърка и спря на няколко крачки. Младият мъж извика яростно, животното се уплаши и се дръпна рязко. Той скочи напред, мушна го в гърдите и още преди ездачът му да е паднал, го уби с един удар.
Огледа се. Имаше само едно спасение — скалите над него. Затича се към тях.
Казаците се спешиха и тръгнаха във верига подире му, подвиквайки нервно и късо.
40.
Тунай — невидимия свят… Ако в него беше хубаво, щяхме да живеем там. Тунай ни е родил и пропъдил. В Тунай няма ред. Тунай е необхватен, безкраен и никой не може да каже в кой момент от дълбините или безкрая му няма да се появи непозната сила и да помете всичко, което си създал. В Тунай нищо няма цена, особено животът. Понякога срещаш страшните убри — огромни същества, които са толкова силни, че плуват, а не ходят. Казват, че са по-стари от всички светове… С тях никой не е успял да влезе в контакт, защото имат орек — животинска душа. Но много обичат нашите — като деликатес им са… А понякога — учили сме го — налиташ на същества, които използват техника за придвижване и са в скафандри. Те са по-жестоки и страшни от убрите.
Ние, младите алпи, не се чувстваме в Тунай като у дома си. Тангра и другите велики алпи — да. Макар че и те избягват да ходят там. Нещо сме загубили или Тунай се е променил… Кой знае? Излизаме от него изтощени, с болна аура. И ако се случи пък да налетиш на някое от чудовищата…
Бяха десет — обучените да влизат в Тунай. Осем алпи и двама йореги. С мен единайсет. Безлично число — нищо не предвещава.
Другите, водени от йорега Самир, се снаряжиха с огромни щитове и строени във фаланга, настъпиха подир гвардията на Стара самодива. Вървяхме след тях, край нас чаткаха стрели, стъпвахме по мъртви тела и отблъсквахме протегнати за помощ ръце.
Трийсет метра от стените. Толкова. Не можеше повече. Пространството бе набито с тела и оръжие. Който не разбира какво става, трябва да се е шашнал, ако гледаше какво правим. Защото за да прекрачиш в Тунай, трябва да влезеш в очите си. Ей така — да ги отвориш широко и да си представиш, че стъпалата ти влизат в тях. После коленете, таза. Най-трудно е с раменете. Не съм сигурен, че е заради това, че са най-широки…
Беше трудно. То дори когато си сам е трудно да се съсредоточиш, па камо ли сред рева на битката. Отгоре започнаха да ни обстрелват със стрели и копия. Трябваше да бързаме.
Двама изчезнаха — успяха.
Съсредоточих се — бавно, бавно. Ето така… Огромно черно копие трясна до мен и задният му край ме перна по рамото… И двамата йореги бяха изчезнали… Опитах отново. Ето… и коленете… бедрата…
Стана.
Тунай е като здрач. Нито светлина, нито мрак. Очите лъжат. Светът тръпне като в омара.
Бяхме девет — щастливо число. Явно двама не успяха да се концентрират. Виждах мержелеещите се белезникави каменни стени, биещите се бойци.
Тръгнах като в сън.
Там, под стената, където бяха паднали убити самодиви и шаркани, тромаво се премятаха дълги като акули същества и на вълнички идваше шум, подобен на трошене на кости. Някои им викат свине, други — хиени. Все едно. Те са там, където има сражение и няма охрана за аурите на ранените и душите на убитите. При нас това прави баща ми Лачин и мъжете от целия ни род. Който аз ще оглавя след хиляда години. Ако оцелея дотогава…
Бяхме почти до вратата, когато убърът изплува от нищото, мина като че ли през сенките на воините-григори и налетя на крайния от моите другари. Устата му се отвори — огромна, червена, с жилки като маркучи и три реда зъби — всеки колкото главата на човешко бебе.