А жестоките стрелци отново опънаха тетивата на кривите си лъкове.
Вратите на Забранения замък се отвориха и оттам се изсипаха и застанаха в тъмно каре защитниците му.
И сред болката и писъците, избухнали от втория рой стрели, се извиси вик като стон:
— Мир!…
43.
Две огромни канари се бяха подпрели като уморени великани и между тях зееше тъмен отвор. Ат се пъхна запъхтян вътре. Лъхна го хлад и мрак. Когато очите му се нагодиха, различи груб нар от борови трупи и слама отгоре. На отсрещната стена мержелееха рисунки на тромави животни и оня, бога на румците. Току до входа се виждаха останки от огнище. Килия на пустинник. Виждал бе такива в детството си в планината Каф.
Отвън се чуха гласове. Надникна — бяха на три хвърлея с лък и беше повече от сигурно, че ще го открият.
Тъпо. Толкова тъпо, че го доядя. Как можа да се навре тук?
Успокоението му бе, че това не бе единствената му грешка. Може би просто не трябваше да бяга и да умре заедно с баща си и братята си?
Мярнаха му се очи. Сини. Девичи.
„Излъгах я — помисли Ат. — Ще ме чака напразно.“
И в същия момент усети полъх на въздуха.
Огледа се. Стени…
Беше някъде над коленете му. Клекна и вече го усети с лицето си. Извърна се към нара и видя под него неголяма дупка.
Гласовете вече стигнаха входа на пещерата — ниски и приглушени. Сигурно се съвещаваха.
Ат се търколи отдолу. Вкара краката си и запълзя заднешком. Тясно… Раменете му запънаха, но той яростно заби пръсти и натисна. Успя… И пак усети приятния хлад от движението на въздуха по цялото си тяло.
Гласовете изчезнаха.
Отпусна се на пода като труп, разпери ръце и замря. Сърцето му биеше така, че клатеше мрака.
Ат размърда рамене, завъртя крака вляво и вдясно и установи, че край него вече няма стени. Явно бе излязъл нашироко. Опита да се изправи. Светлината от дупката, сивкава и оскъдна, очертаваше късия тунел и с усилие подпираше катранения мрак, надвиснал над него като митично чудовище. Нагоди зрението си и успя да различи недалеч от краката си някаква купчинка. Приближи я още, протегна ръка. Борини!… Извади кремъка, огнивото и праханта от торбичката на колана си и зачатка. Ядоса се, че не взе и малко слама от нара…
Светлината от тунелчето изчезна. Казаците го бяха открили.
Праханта пое.
Някой вече пълзеше. Ат приближи и мушна с меча. Вик… Светлината пак се появи. Завикаха.
Успя да запали борината.
Голяма почти колкото юрта пещера. В дъното зееше друг отвор и пламъкът на борината се бе привел призивно към него.
Имаше огнище, личаха остатъци от постеля. Явно това бе убежището на пустинника.
Ат се върна и клекна до отвора. Долавяше някакви възклицания.
Можеше да стои и да се отбранява дълго. Но това решаваше ли нещо? Нямаше храна. Хайде, вода сигурно би намерил някъде навътре… Ако запалят огън обаче и насочат дима му към отвора?…
Обърна се и погледна към високия, тъмен изход. Потрепери. От студ? Кой знае…
Пустинникът по принцип е странна птица. Обаче дотолкова, че да се напъха като къртица в убежище само с един изход? Па и като гледаше парчетиите от бита му, съобрази, че някои от нещата не можеха да бъдат вкарани през дупката.
Ат насъбра камъни и затрупа тунелчето, от което дойде. Гласовете се загубиха съвсем. Затъкна по колана си борини. Приближи тъмната част и се прислуша. Нищо… Впрочем… като че ли долови тропот от копита… Глупости.
Вдигна борината в лявата си ръка и с меч в дясната пристъпи напред. Мракът се люшна и стреснат затича по дългия проход…
44.
— Какво правиш тук?
После в очите й премина сянка.
— Кой те доведе?
Какво да й отговоря?… Май се чувствах по-сигурен с меча.
— Ти… — заекнах като смотан тийнейджър. — Ти онази ли си?
Усмихна се — кротко, огряна от красив спомен.
— Онази… Търсих те — призна внезапно.
— Другите…
— Едва не ме набиха, задето те пуснах — поклати глава. — Къде изчезна?
— Ти нали каза да забравя всичко.
— Казах — сви устничките си тя.
— Трябва да бързаме — обади се зад гърба й оня пич.
Аждаха… Къде бях чувал това име? В Ирак?… Май от Чакар. Е, като си спомних за него, киселините в стомаха ми се завихриха като цунами.
— Чакай… Къде отиваш?
Кимнах към караулката и преглътнах сухо.
— Към своята Земя? — повяхна на мига тя.
— Побързай — посъветва ме другарски оня с меча. — Сега, рано сутринта, пътят е най-сигурен.
— Млъкни, Аждаха — сопна се самодивата. После пак към мен: — Защо не останеш още малко?
Как да й кажа, че бягам?… Изведнъж почувствах… Представи си, че мозъкът ти е отворен и някой рови из него с боксова ръкавица. После видях втренчените — черни и много зли — очи на Аждаха и инстинктивно се свих като при удар. Стана ми леко.