После… Някак си разбра, че вдясно има друга галерия. Спря. Пое по нея. Въпреки че въздухът отиваше в нея посока, долови мирис на мърша. Спря. Намери на колана си затъкната борина. Пак зачатка с огнивото, като се оглеждаше и ослушваше диво.
Тангра! Да се срещнеш очи в очи с… не смееше да спомене името на… Стори му се, че от мрака се протяга сух клон. Почти извика. Нищо… само миризмата на гниещо месо като че ли стана по-силна.
Огънят тръгна. Запали борината.
Другата галерия бе по-широка и той се върна на нея. Избърса с ръкав изпотеното си лице и със силно разтуптяно сърце продължи.
Измина полека двадесетина крачки. Зъбите му навремени потракваха. От студ? В душата му се люлееше един особен страх, непознат и неизпитван досега. Алпи… йореги… Допреди минути те бяха част от един далечен и призрачен свят. А сега… И сам. Как му се плачеше, че е сам. И като се примесеше със страха от тъмнината, неизвестното и съвсем прозаичното — че можеше всеки момент да пропадне в някаква дупка или пропаст…
Пак разклонение.
Спря.
И чу отчетливо в главата си: „Ела!“
Стресна се. Озърна се.
Стори му се, че отсреща тъмнината е още по-плътна и по-непроницаема. Катран. Дъно на кладенец, пълен с катран.
Но това „ела“ така кънтеше в главата му, така обещаваше, че там, зад ъгъла, има светлина, зелено поле и синьо небе, че той с хлип се втурна наляво…
Внезапно стана широко, толкова широко, че светлината от борината не можеше да стигне до стените и тавана на огромната зала.
После… После се чу отчетлив тропот на конски копита и в кръга на жълтеникавата светлинка влезе прекрасен бял кон с дълга грива.
Ат извика и направи няколко крачки назад.
Всички знаят, че злите духове — йорегите — често вземат облик на кон. Всяко дете го научава при първите си уроци за живота. След като преди малко си срещнал алпа на смъртта, чудно ли е, че след минути налиташ и на йорег? Ами то е задължително!
И тогава в главата му отекна оня кристален глас, който го бе повикал: „Кон е“.
Ат безпомощно отпусна ръе. Острието на меча изчатка в камъните, а борината запука и посипа пода с искри.
Чат. Чат. Чат…
Конят приближи, подуши Ат.
Той се олюля.
Животното се завъртя, опашката му се размърда и го плясна по бедрото. На светлината на борината Ат видя, че кракът му е вързан с ремък, чийто край се губеше към стената. Наведе се и го сряза с меча.
Конят изпръхтя и тръгна напред.
Някъде дълбоко в него тревогата отново избуя. Кон в пещера?… Какъв кон — в място, където почива Шурале?… Йорег! А защо не и самият Аждаха — свирепият им главатар? Този, който така обича да покрива млади кобилки и така ги ревнува, че ако яхнеш такава, смъртта те застига до броени дни…
Ат въздъхна. Овладя се с огромно усилие.
Вдигна борината — конят стоеше в дъното пред тъмен висок свод и го чакаше…
47.
Въздухът изсвистя като раздран чаршаф. Огромна кафеникава топка от пера, нокти и кръвясали очи се стовари върху Аждаха. Той загуби равновесие и падна по гръб; мечът му отхвръкна далече от пътеката. В следващия миг от перушината израсна Чакар — толкова бесен, че не можеше да преобрази главата си в човешка. Закривената му човка бе хищно отворена и от нея излизаха странни звуци, от които косата ми настръхна. Ръката му с меча бе вдигната и готова за последното пробождане.
Аждаха опита да припълзи по задник и длани към оръжието си. Бе толкова объркан и уплашен, че загуби контрол над себе си и вместо ефектната физиономия на холивудски красавец започнаха да избиват черти на кон. Чакар направи няколко крачки и стъпи върху меча му. Майко мила, канеше се да го убие!
— Защо? — бойко се изстъпи самодивата. — Защото е йорег ли?
Бавно, с неимоверно усилие ястребовата глава доби човешкия си облик.
— Ти коя си? — изсъска Чакар.
Очи на убиец. Студени и безчувствени. Не, не защото бе йорег. Просто бе имал лошия късмет да бъде на това място и в това време заедно с мен.
— Биляна — рече заядливо тя.
Явно не можеше да вникне в ситуацията.
— Биляна? — невярващо повтори Чакар.
— Биляна — натърти самодивата.
Ръката му падна надолу. Малко бе да се каже, че е слисан. Той бе смаян и ужасен.
Аждаха използва объркването му. Замириса на сяра. Нещо изпука и там, където лежеше, заструи дим. Когато вятърът го разнесе, от йорега нямаше и следа.
Чакар не обърна никакво внимание на изчезването му. Заби меча в земята, обхвана лицето си с длани и тихо, тихо промълви:
— О, Тангра.
48.
Идеше ми да вия от мъка и безсилие. Пак не се бях справил! Пак бях сбъркал…
Човекът от рода Имен бе избягал и от хилядите самодиви в тоя свят, секунди преди да се върне в света Земя, бе срещнал тая, която Орисниците бяха определили за майка на велик Водач!