А аз… Аз непрекъснато грешах и непрекъснато се изправях пред начертаното от Съдбата. Само глупаците се пречкат из краката на галопиращи коне; и, естествено, рано или късно биват премазани от копитата им.
Кой знае как ми се смеят великите алпи. Как се упрекват, че са поверили тази толкова важна за расата ни мисия на глупак като мен. И как страда баща ми Лачин, че не се справям…
— Да вървим — казах с пресъхнали устни.
— Къде? — попита с невярващи очи Делян.
Бе разбрал какво мислех да сторя. Не трябва да го подценявам… Той е потомък на алпи и е от племето Имен. И става все по-такъв от ден на ден.
— Знаеш — казах унило.
— А тя?
И кимна с глава към самодивата.
— И тя.
Биляна погледна мен, после него.
— Къде?
Вдигнах рамене.
— Има ли значение?
Толкова бях убеден в предопределеното.
— С него? — посочи тя към Делян.
— Да.
Очите й грейнаха.
— Добре — каза простичко.
И направихме първите крачки от един велик набег към миналото в името на бъдещето.
49.
Слънцето го удари като боздуган между очите. Ат стисна клепачи и се подпря на големия камък пред входа на пещерата. Когато привикна към светлината, затърси коня с лошо предчувствие.
Кон беше.
Лежеше навътре, но в обсега на дневната светлина. Удиви се — животното бе излязло по-умно от него. Огледа го — бе наистина великолепен екземпляр. Бял, по-скоро към сиво, с дълга грива и огромен кичур между ушите. Краката му бяха тънки и дълги, а мускулатурата, въпреки забележимото недохранване, показваше чудовищна сила.
Ат бе израснал сред коне. Баща му имаше огромни табуни, но такъв не бе виждал. Колкото и да бе набито окото му, не можеше да го отнесе към нито една от познатите му породи.
Клекна до него и го замилва.
— Много си красив — каза шепнешком.
Конят се размърда. Ат мерна подковите му и се зачуди. Можеше да се закълне, че никъде няма майстор, който кове такива.
— Кой си ти? — продължи Ат. — Откъде се взе?
Отвори очи, погледна го и на младежа му се стори, че чува „рано е“. После се изправи бавно.
В ниското течеше рекичка. Двамата пиха — и можеше да се спори кой като кон, а кой — като човек…
Минаха гората — Ат отпред, конят послушно отзад. Когато пред тях се ширна степта, животното го изпревари и спря. Той го яхна на голо, без седло и кой знае защо потеглиха на изток.
Избягваха хората. Селата заобикаляха, а бродовете през многото реки минаваха, след като се убедяха, че наблизо няма никой. По обяд спряха и Ат запали огън, за да опече хванатата малко преди това риба. Конят пасеше наблизо и когато потеглиха отново, бе видимо по-свеж.
Нощуваха край невисока, но широка в основата си могила. Ат намери гнездо на яребици и си опече яйцата им. Наскуба трева и си направи легло. Заспа почти веднага.
Сънува безкрайна степ, огряна от огромна луна и едри звезди. После от недрата й нещо забуча, засвистя и от високата трева светнаха като факли вцепеняващи очи. И преди да се уплаши и миг преди да се събуди, се появи и този, на когото бяха — Сивият вълк, алпът Барин. Ат стоеше пред него и чакаше. Какво?… Барин не се явява на кого да е. Той сам избира и никога не греши — обикновено посетените от него скоро се покриват със славата на смелчаци и страшилища за враговете. Гледа го в очите. Жълтото в тях е омекнало, прилича на неожъната нива с пшеница в началото на юли. И Ат чува: „Пътят ти ще е много, много дълъг.“ Ат понечва да попита накъде да върви, по-скоро това го вълнува, а не колко. Алпът свежда глава. Младежът полита като сокол над степта или степта изведнъж се хлъзга като килим под краката му… Слънцето току-що изгрява червено като кръвта на смъртно ранен багатур и свети страшно в гърба му. Мярва се огромна планина, която с побелели, остри като копия, върхове подпира небето. „Не е Каф“ — възкликва Ат. Сивият вълк одобрително притваря очи. После се обръща и ето, изчезва в гъстата трева — безшумно, като призрак…
Младежът се събуди стреснат и скочи. Свиреха щурци, миришеше на мащерка и мента, а нейде далече, далече се чуваше лай на куче… Луната висеше бяла и като че ли му се присмиваше.
Нямаше никакъв Барин.
Конят, белият му красив кон, спеше легнал на двайсетина крачки от него.
Ат въздъхна и се качи на върха на могилата. Подухваше лек ветрец. Изписка уплашена птица. Стрелна се любопитен прилеп.
Шурале… Алпът, който мрази хората повече и от йорегите. Когато алп-бий Яребица родила плода на забранената си любов със свирепия алп Барис — хората, те били уродливи и неспособни да оцелеят в заобикалящия ги свят. При разплаканата майка дошъл Шурале и предложил: „Аз ще ги направя силни и красиви.“ Тя, пък и другите алпи, никак не го обичали. И как? В него имало някаква неудовлетвореност и страст за все повече и повече власт… Толкова била разстроена и отчаяна заради това, че любимият я избягвал, че ги дала на тъмния алп. А той си правел тънка сметка: „Ще ги оправя и ще им бъда господар. А след смъртта душите им ще са само мои…“ Замесил пръст с мед и направил трите момчета от красиви по-красиви. За момичето обаче медът свършил и той замесил пръстта със слюнка. Затова жената е нечиста и не е като мъжа… Видял Тангра играта на Шурале и му харесала идеята — заповядал на великия алп-ковач Хурса да вложи в хората неговото огнено дихание. И станали те от скотове — разумни…