А Шурале така намразил творението си, че вече освен за власт, постоянно мисли и как да унищожи людете.
Вчера той, Ат, бе слуга на алпа на смъртта. Колко мъже загинаха?… Уби братовчед си. Чудно ли е, че Шурале му дойде на крака?… Това несъмнено бе лош знак… Ако Елаур бе тук, би изтълкувал поличбите. Елаур… Нещо го стисна за гърлото. Последният му верен човек… Колко загинаха, за да живее сега той и да стои на върха на тази купчина пръст? И защо? Само защото бе наследник на престола?… Къде го този проклет престол, заради който изклаха цялото му семейство?… А виж, чичо му Авар оживя… Заради някаква планинска бий…
Усети, че сърцето му омекна.
„Много, много дълъг път“ — каза Барин. А щом той го е казал, значи ще има и много, много кръв. Облаци от стрели ще крият слънцето, а ята гарвани ще се вият наоколо, защото мъртвите ще са на камари… Ще стигне по тях високите заснежени планини някъде далече, далече на запад и ще намери покой.
Но… Той не трябва да забравя, че е последен потомък на Алвар от рода Дуло. И ако загине, коляното на баща му ще загине. А той, баща му, не заслужава това.
Дуло е хански и господарски род. Мъжът от Дуло не може да отиде просто на война и да загине. Преди това той трябва да оплоди женска утроба и да остави наследник. Така е било и така ще бъде. Затова племена измират, държави погиват, планини се местят и реки изчезват от лицето на Земята, но Дуло управлява народа на хоните.
И тук, на върха на могилата, в която навярно лежеше мъдър вожд на племе, победено и претопено от хонската конница и хонския многоброен народ, Ат реши — ще намери Боз-бий и синеоката планинка ще роди канартикин.
Не един от Дуло. Канартикин.
50.
Вървяхме бавно по дълга алея. Отдясно се простираше парк с дървета, непривично високи и кичести за тоя свят. Тревата бе по-скоро жълта, отколкото зелена, но гъста и буйна. Кръгли туфи, подобни на диви рози, грееха с всички цветове на дъгата. Миришеше на гора, на ливади. На хубаво.
Обаче отляво… Там бяха килиите, в които държаха затворени Болестите. Еднакви — може би шест на шест, с прозрачна стена към нас.
В първата бе Чумата — грозна разчорлена, кривогледа стара жена. До нея клечеше и ровеше с пръст в пода малко, прилично на цигане хлапе. Когато ни усети, надигна глава, притича до бронираното стъкло и опря носле в него. Очите му… Идеше ми да извикам и затичам с всички сили, събрани в мен.
— Чумничето — обясни единият от шарканите, които ни придружаваха. — Не го гледайте, не е безопасно.
В следващата килия бе Холерата. Около четиридесетгодишна, дрипава, с криво уродливо лице. Косата й бе невчесана, а зачервените, зли очи — гуреливи.
В следващата разговаряха три жени. Двете бяха млади — около двайсет-двайсет и пет годишни. Те се кискаха в шепите си, явно обсъждайки ни. Но третата… Гледаше навъсена като ощипан бик и ако имаше начин, щеше да ни изпепели.
— Ами! — подхвърли Чакар. — Ще ти развали бялото личице — това е Едрата шарка и сестрите й.
В другата килия бяха цяла компания — седем жени на средна възраст. Те говореха една през друга и въобще не ни обърнаха внимание.
— Това болести ли са? — учудих се аз.
Приличаха на приятелки, които не са се виждали отдавна и бързат да споделят всичко интересно, случило се с тях през последните дни.
— Болест — поправи ме шарканът. — Треска. Седем сестри са. Обикновено първо налита едната. И щом се настани удобно някъде, една по една идват и останалите.
През една стена стоеше права дребна бабичка във вехти избелели дрехи. Бе полуприведена над крива дървена патерица и гледаше със стъклен празен поглед през нас. Просто старица, която можеш да видиш във всяко село. Тъгуваща по изселените си в града деца или починалия преди месец дядо.
— Не се подвеждай по вида й — поклати глава Чакар. — Това е едно от най-злите същества във Вселената. Казва се Лоша болест.