Както и да е. Куян поканил Барис на гости и го почерпил със суджа. Наливал му хитрецът в чашата, галел ушите му с лъстиви слова и инак простодушният алп заспал. Грабнал хитрецът едно от страшните очи — толкова можел да носи! — и хукнал да бяга. То обаче прогорило торбата, в която го сложил, паднало и топейки почвата, потънало дълбоко в земята. Образувало се подземно езеро, чиито вълни постоянно изхвърляли златен пясък.
Шурале, нали си обича да шета из пещерите, се натъкнал пръв на него. И, в знак на вярност и покорност, го подарил на Албастий. Той пък го отдал на хинците срещу клетва да му служат. Дотогава те се славели като изкусни майстори и големи учени. Златото обаче ги променило — зарязали всичко, което ги хранело и славело дотогава. Книгите, трудът, жаждата за знание станали лоши думи и срамно занятие. Те само събирали златния пясък и го продавали по цял свят. И разбира се, не допускали никого до Златния кладенец.
Но в главата на Ат остана и заби като камбана това „Железни врата“. „О, Тангра, благодаря ти!“ — почти щеше да извика младежът.
— Чувал съм — кимна той, стараейки се да овладее вълнението си.
— Той търси смели бойци, а ти, щом си преминал веднъж от Самар до Кашан и си тръгнал жив обратно, без съмнение си такъв. И, обзалагам се, скоро ще се издигнеш като мен в стотник.
— Ще се издигна — кимна унесено Ат.
— Значи идваш с нас?
— И още как!
53.
Първото, което усетих, бе специфичното боцкане по кожата. Това по принцип е сигнал, че наблизо има друг богоподобен. Но същото се получава и при нагаждането на аурата към магнитното поле на новия Свят. А първото, което видях, бе огромното слънце — златно, заело всичко пред мен. После, като стиснах заслепен очи и ги отворих плахо, видях, че стоим сред зелената степ, а високо, високо над нас е зейнало синьо небе с дребни бели облачета. И едва тогава ме удари шумът на тоя свят — шумът на високата над коленете трева, люшкана приспивно от лекия ветрец, упойващата песен на устрелената във висините чучулига и далечното, като през девет планини, жабешко квакане.
Поех шумно въздух и издишах бавно.
— Къде сме? — попита унесен Делян.
— Не сме в Самодивия — поклати глава Биляна.
— Не сме — казах, подложил лице на слънчевите лъчи. — Това е Кашан.
Извадих меча си и го забих между краката си. Нали трябваше да мисля и за връщането?… Огледах се за някакъв голям камък. Беше на стотина метра.
— И това е миналото? — заничаше невярващо Делян в лицето ми, докато вървяхме натам.
— Надявам се.
Той спря и се огледа.
— Съмнявам се — поклати глава. — Също като…
— Не е същото. Няма пушеци от заводски комини, самолети в небето, асфалт…
— Ама тук е поле!
— Степ — поправих го аз.
— И жабите квакат…
— Те винаги си квакат.
Награбих камъка и го затъркалях. Делян се сети и се нареди до мен.
— Това за какво?…
— Ще отбележим къде е отворен тунелът.
Разбра. Наместихме го на мястото на меча.
— Запомнете го. До трийсет дни трябва да се върнем тук.
— А сега? — попита Биляна напрегната и озъртаща се.
— Сега ли? — надигнах аз очи към небето. — Трябва да вървим…
54.
Вървяхме. И колкото повече вървяхме, толкова по-навъсен ставаше Чакар. Бяхме в колона — той отпред, аз по средата, накрая — Биляна. Алпът се ориентираше по някакви си негови начини и след като повече от километър блъскахме напосоки в гъстата трева, излязохме на тесен коларски път.
— Какво е това Кашан? — попита Биляна.
— Земята между Дунав и Днепър.
— Украйна? Молдова? — зяпнах аз.
— Кашан — поклати глава Чакар. — Това е времето, когато тази земя се е наричала Кашан и се е славела като едно от най-лошите места в света Земя.
— Лошо? — стрелнах го невярващо.
— Тук е главната база на йорегите.
Биляна вдигна рамене непукистки. За нея йорегите бяха ухажорът й Аждаха и другарите му.
— Общият ни познат още не е бил роден и тук върлува баща му Аждаха. И, разбира се, господарят на Тама — Албастий. А спорът между Тангра и Иисус кой е Голям бог се води с пълна сила.
— Май го учихме — кимна Биляна, но усетих, че се разтревожи.
Изостанах назад.
— Какво има? — попитах шепнешком.
— Лошо време — въздъхна кисело тя.
Оня обаче нищо не пропуска; сигурно чува и растенето на тревата.
— Много лошо — дойде гласът му като че ли от оня свят. — Виждате ли хълмовете отсреща? Трябва да стигнем до тях, преди да се стъмнило.