Още в ниското, в първата хилава горичка, ги обкръжиха стотина конници. Едри, силни планинци в кожени дрехи с метални кръгове на гърдите и копия в ръцете.
Ат вдигна двете си ръце, за да покаже, че не държи оръжие и идва с мир.
— Аз съм от рода Дуло и служа като хилядник във войската на славния турански цар Аламир. Искам да се срещна с Шан Албан Рищав.
Дружен смях посрещна думите му. Ат изчака търпеливо да млъкнат.
— Той обаче не иска и да чуе за теб и господаря ти — поклати глава мъж с посивяла брада. — Затова сме тук.
— Едва ли знае за мен.
— Познаваме туранците. Нищо добро не сме видели от тях. И пожарите в равното потвърждават това.
Опита още няколко пъти. Ставаха все по-враждебни. Накрая наведе глава и каза почервенял:
— Познавам дъщеря му Боз-бий. Ако тя научи, че съм бил на границата и не сте ме пуснали, няма да се зарадва.
— Хей, човече! Не знам къде си виждал Боз-бий, но тя не може да ми се разсърди, защото отдавна я няма тук.
— Как така я няма?
— Стана почти година, откак се сгоди и отиде в двора на тархана на Сула.
Гледаше го вече лошо — считаше, че мошеник.
— Не е при баща си, така ли?
Оня разпери развеселен ръце и мъжете пак за разсмяха.
Гигантска ръка стисна Ат за гърлото. Помръкна, наведе глава и тихо каза:
— Е, щом Шан Албан не може да ме приеме… Сбогом, албанци!
Извърна Тулпар, вдигна ръка за поздрав и подкара в тръс. След него затрополиха конете на десетката смъртници…
74.
Първото, което видях, когато отворих очи, бе лицето на Биляна — замислено и угрижено.
— Какво има? — попитах с пресъхнало гърло.
Тя ми подаде мълчаливо меха с водата. Не успях да го задържа — падна някъде в тревата. Тя припряно се наведе, изчезна от погледа ми и пак се появи — бяла, синеока и с разпуснати златни коси. Пих много, водата бълбукаше и пълзеше по зъбите и брадата ми, усетих я по шията си — хладка и галеща.
— Е, стига — усмихна се тя.
Поех въздух. Задавих се и се закашлях. И всяко бухане от кашлицата бе като повдигане на целия тоя свят, който, кой знае как, се бе стоварил на гърдите ми. Усмихнах се. Или поне се опитах.
— Ти… — започнах.
— Какво? — наведе се тя над мен.
Замириса на пролет, цветя, слънце. На живот. Стана ми хубаво.
— Кога си била в Париж?
Очите й се ококориха. После се сети и вдигна рамене:
— Клюката от оная грозотия ли?… Всяка уважаваща себе си самодива поне веднъж в годината прескача до Париж.
Париж… самодиви… Да му мислят мосютата… аз какво…
Засмях се — защо? И потънах в синевата, поръбена със злато…
Когато пак се събудих, бе надвечер. До мен спеше Чакар — с ястребовата си глава. Биляна бе клекнала до огъня, където къкреше черното котле. С доста усилия успях да седна. Болеше ме главата.
— Да не си е забравил човката вътре? — чукнах се по челото, когато Биляна се извърна светнала, и кимнах към спящия алп.
— Не е — намигна тя. — Ей сега ще стане чорбата и ще излекувам и двама ви.
— Някой гущер ли си сварила?
— Я, ти май си се оправил! Рано е още за месце.
— От Париж ли е рецептата?
— Ами! Натурална самодивска супа от тридесет и три билки.
Май ми се зави свят. Подпрях се с ръце назад. Сетих се как тя почти залепи лице в неговото, отдръпна се като опарена, очите й бяха разширени… И онова „О, небеса“… Настроението ми се юрна нанякъде…
— Моят инквизитор събужда ли се?
Усети промяната в мен. Знаеше и какво ще питам.
— За малко — без ентусиазъм отговори тя.
— Каза, че било опасно за мен, а току-виж той хвърлил топа — продължих да ровичкам аз.
— Щото те пази.
— Щото му бе опънала лъка, затова — троснато я поправих аз.
Биляна замълча.
— Имаше ли поне смисъл?
Макар че почти бях загубил интерес към тая тема. Другото ме гризеше като червей ябълка, а още не можех да реша как да започна.
— Каза, че е станало нещо много, много лошо. И трябва да променим плановете си.
Дано… Реших — направо, по военному. И изплюх камъчето:
— Какво видя?
— Къде? — клепна така невинно с очички, че още малко и да ме заблуди.
— Знаеш — поклатих упорито глава.
— Недей, Деляне — стисна тя юмручета под брадата си.
— Кажи ми истината, Биляна.
— Виж — започна след кратък размисъл. — Това са неща, твърде далечни за човеците.
Увърташе. И с цвърчащо сърце аз казах:
— Лъжеш.