Замълча, присвила устнички. Десният й крак, обут в ботуш от еленова кожа, потропваше нервно. Самодиви, но жени. Ненапразно ги дърпа така Париж.
— Той те обича, нали?
Е, светът не се срути. Тоя тук. Моят, истинският мой, отдавна бе в руини.
Намери си работа край огнището — тъкмо навреме супата в котлето завря и пяната засъска в пламъците.
Гледах я втренчено. И така, с набодени в плешките си очи, тя отговори:
— Обича ме.
Думичките прошумоляха като змия в лавров храст. А тя… тя изтича в степта, за да избяга от следващия ми въпрос:
— А ти?…
75.
Надвечер стигнаха ниски хълмове, където Ат реши да пренощуват. Долу, на пет-шест километра в ниското, се виждаше пътя, по който щъкаха конници и каруци — най-вече в обратна посока. „Да не би да са превзели стената и да карат плячка обратно в Туран68?“ — мярна се в главата му мисъл, но бързо я избута назад.
Войниците спънаха конете и забиха в гората за дърва. От шумата си постлаха на земята, колкото да покрият острите камъни. Накладоха огън, разровиха жарта и сложиха отгоре й парчета сушено месо.
Тежкото, непоносимо чувство, че може би никога няма да види Боз-бий и че тя никога няма да бъде негова, го заля като блато. Хапна съвсем малко, отдели се от бойците и завит с коженото си наметало, със седлото за възглаве, се понесе между коравата земя и големите като лешници звезди.
Първо сънува Слънцето. Изгря посред нощ — мятащ се между съня и реалното, той все пак асимилира, че е нощ, — но някак особено, странно. И светеше съвсем не като Слънце. Ат надигна лице към него и горестно запита: „Светило, кажи ми къде е любимата ми?…“ Огромният диск се затресе в гръмогласен смях, посивя. И каза категорично: „Няма такава на света!“
Ат се събуди изпотен. Войниците бяха заспали, един будуваше край огъня, а друг обикаляше край спънатите коне. Избърса лицето си и с премаляло сърце отново се предаде на умората.
Ден. Ярък, светъл, облян в злато ден. Синьо небе. А на него виси Луната. Крива, извита, но грее и свети вместо Слънцето. Чуди се той, крачи в трева до коленете, чуруликат кукумявки и прилепи подхвъркат от цвят на цвят… Ат вдига изтерзаното си лице, мокро кой знае от какво (той — да е плакал?) и пита със свито сърце, в което — някъде в дъното — пърха надежда: „Ти, Луна, знаеш всички тайни. Как да открия дъщерята на Шан Албан?“ Тя потъмня, сякаш облак я скри, посивя, погрозня и сред кикот на стара вещица Ат чу заглъхващия й злокобен глас: „Не съм чувала за такава!… Не съм чувала… Не съм…“
Войникът се бе навел разтревожен над него.
— Извика, господарю.
— Какво? — объркан седна Ат.
— Казвам, че извика и затова дойдох.
— Аха… — Ат сложи ръка на лудо тупкащото си сърце. — Няма нищо. Кошмар някакъв…
Постоя така, заслушан в шумоленето на ветреца в листата на ниските дървета и храсти… Само след минути тоя вятър го споходи в съня му. Ден. Горещ ден. Юрти без хора. Отнякъде или по-скоро отникъде се появи вятър. Хладен, режещ и тревожен. Ат разпери ръце, подложи лице на тласъците му и попита с пълен глас: „Ветре, ти ходиш там, където и боговете не стъпват. Как да намеря девойката на моя живот?“ Вятърът се завъргаля в зловещ кикот: „Няма такава!… Няма… Няма…“ И стана леден.
Пак се събуди, облян в студена пот. Вятърът си бе вятър — топъл, ласкав. Луната — бледа като кандило, на което му свършва маслото…
Така му се искаше да заплаче. А не можеше…
76.
— А ти?… — извика Делян след нея.
Постоя загледан в ниското, където тя изчезна. После седна и хвана лицето си в длани.
Лежах на петнайсетина крачки от него и чух с ушите си и видях с очите си всичко. А колко още усетих с вътрешния си слух и зрение…
Те се обичаха. Той нея и тя — него. Биляна се бе прилепила към човека, бе възприела неговия начин на мислене и поведение. Тя харесваше това, което той харесваше, и мразеше това, което той мразеше. Не беше нещо ново за мен. Именно това прави самодивите най-предпочитаните същества от женски пол из всички Светове, а Самодивия — най-посещаваното място за почивка. Биляна бе станала почти човек… Почти. Защото някъде дълбоко в нея вече зрееше връщането към истинската й същност. Ето това пък прави Самодивия най-големия бардак из Световете.
И затова не се учудих, когато тя хукна навътре в степта, вместо да му отговори. Ами тя вече виждаше буквално мига след седмица или две, когато щеше просто да се пъхне под завивката ми… В затворен кръг от двама мъже и една самодива това време дори е много.
Обаче другото…
Сърцето ми въобще не трепна, когато, отваряйки очи, я видях.
— Какво прочете?