Обаче това отстраняване на вещицата… И елиминирането на помощта на стоте елбири… Какво следваше от това?
Хм… Видях го: Атила се явяваше сам с двамата си другари при устието на Бури-чай и не можеше да стигне до Кулата на Албастий. А дори и да стигнеше, с кого щеше да щурмува? Бяхме учили, че в боя тогава са участвали почти двеста йореги…
Е?
Атила не открива убежището на Албастий. Боз-бий става негова наложница. Човекът от Дуло се връща и наследниците му от дъщерята на Шан Рищав Албан не се раждат никога. Няма Ирник72… няма Кубрат… Аспарух…
Или?
Все пак научава пътя. Как?… По някакъв начин… ще мисля… И се явява с петдесетина обикновени мъже пред Кулата.
Ще ги попилеят. Ще ги убият. Със сигурност. И пак няма да се съберат Атила и Боз-бий. И пак няма да се родят Ирник, Кубрат…
Косата ми се изправи.
В същото време в главата ми се мотаеше и друго: това е най-окайваното време в нашата история. Толкова пъти бях чувал, че ако не е бил размазан Албастий, отрядите на Иисус никога не биха спечелили по-късно първата от Големите войни. И оня нещастник Борис никога не би покръстил най-силната част от нашата армия… Но имаше и противоположно мнение — че това е блян на старите. Всъщност безпристрастният анализ сочи, че ако тоя владетел не бе предприел тази стъпка, българите отдавна щяха да са само спомен като скитите, аварите, узите, куманите…
Ударих с юмрук в пръстта…
— Боли ли те нещо? — долетя до мен загриженият глас на Делян.
Олекна ми — не бях сам…
79.
Маджи. Неговият смъртник, когото бе назначил за лечител на отряда, клечеше встрани от пътя и повръщаше. Бе неузнаваем — отслабнал, с обринато от пъпки лице.
— Маджи? — попита Ат и скочи от коня.
Войникът се сепна, извърна се с усилие, лицето му светна. После се уплаши, вдигна длани и ги опъна към Ат.
— Стой там.
— Сигурно мога да ти помогна, Маджи.
— Не, господарю. Напусни това място.
Ат спря, разкъсван на две.
— Отивам си, господарю. И момчетата си отидоха. Половината от твоите смъртници-киргизи се търкалят по пътя. Другите сигурно ще измрат, докато стигнат до Суреж… Да.
— Не може ли…
— Не може, господарю. Това е нечиста болест. Някой… Кой? Говорят за Албастий — нали Златният кладенец е негов… Но защо момчетата? Аламир ги поведе… А той се върна здрав.
— Здрав, е, така ли?
— Здрав… Но твоите приятели нямаха тоя късмет.
— Арбуга? Татра? — ахна Ат.
— Те, господарю. Оставих ги в пещерата Булгар. Бяха едни от първите. Нали вървяха начело на пристъпите…
— Къде е тази пещера?
Маджи посочи купчина скали в далечината, встрани от пътя.
— Булгар? — опипа с език странното име Ат.
— Така се нарича. Царят заповяда да ги закараме по-далече от пътя и да ги оставим. Един от местните каза, че наблизо имало пещера с лековита вода. Отведох ги там.
Ат понечи да слезе от коня, разчувстван от постъпката на войника.
— Маджи, аз…
— Отивай, господарю. Те са млади… може и да оздравеят. Но не ги пипай. И златото им не пипай…
Прелетя разстоянието — повече от пет километра, осеяни с трупове на пешаци, хусари, казаци. Първо видя двата коня, пасящи кротко на поляната, после тясната черна дупка. Пред нея намери щитовете на Арбуга и Татра. Извика.
Нищо. Само конете надигнаха глави и наостриха уши. Наведе се към дупката и повтори имената им с треперещ глас.
Стори му се, че някъде дълбоко под земята се извиси глас. Извади борина от седлото на коня си, успя да я запали и с разтреперени колене тръгна навътре в пещерата Булгар.
Беше от влажните, с малки езерца в залите и ручейчета по пода на галериите. Газеше в кал — черна и лепкава — до кокалчетата.
Лежаха във втората зала — направо в калта и с дрехите. Високо в стената бяха забили тънка борина.
— Ат? — изумен опъна врат Татра.
— Аз, я!
— Махай се! — с усилие извика Арбуга.
— Да бе!
— Ще я прихванеш от нас! Умираш, ей!
— Ами. Шурале аз вече веднъж съм го надвивал…
— Вън, глупако!
Ат приближи, понечи да ги изправи.
— Лечителят каза да лежим в калта. Била лековита — възпротивиха се двамата в един глас.
— От вашите уста — в ушите на Тангра — благовейно промърмори Ат. — Значи така ще останете?