— Така. Хайде по-далече от нас!
— Добре — засмя се Ат. — Търкаляйте се за здраве. Аз ще отида на лов. Молете се да ударя нещо…
80.
Чудовището се размърда и когато отвори очи, видях, че ме гледа топло. Да бе, почти ме обичаше! Бавно, лениво влезе в човешкия си облик и стана.
— Застани мирно — рече.
Айде, ново двайсет!
— Искам да те прегледам.
И доктор! Доктор Ястребовски… Добре звучи, няма що. Но цялото му държане бе така дружелюбно, че му повярвах. И опънах ръце по кантовете. Чакар разпери длани от двете страни на лицето ми, на двайсетина сантиметра от ушите. Затвори очи и замърда с устни. Бавно започна да ги спуска надолу. Раменете… към лактите… Тазът… После клекна и продължи към коленете. Там задържа, замърмори нещо непонятно. Слезе до стъпалата ми. Изхъмка.
Изправи се бавно и пак ги сложи до главата ми. И видях… дланите му бяха червени и от тях капеше пот. Чешма направо, ей!… Отворих уста да му кажа, но той само с набърчване на челото ми даде знак да си трая. Започна да отстъпва назад с опънати ръце. Спря.
Устните му пак замърдаха. Сега изби пот и по челото му, а ръцете се напрегнаха в лактите, сякаш между дланите му имаше нещо, което се опитваше да избяга. После блесна светлинка, като че мина пламък по огнепроводен шнур, но десетократно по-бързо и тънко. Замириса на озон.
Чакар отпусна ръце, очите му се отвориха — топли и дружелюбни.
— Край — каза с облекчение.
— Какво беше това? — попитах объркан.
— Рак на аурата.
— За първи път чувам за такова нещо.
— Демон.
— Ще се сбъркам — вещици, дяволи… Сега и демон!
— Да. От тук.
— Ами откъде да е? — не можех да разбера защо почти се хили.
— Олекна ли ти?
Да ми олекне? От какво? Да се кефя, че съм заврян тук и всичките кошмари на предците ми от хиляда години назад са оживели?… Но като че ли… Абе, май не се дразнех така от него…
Тъкмо тогава се върна и Биляна. Беше забола очи в земята.
— Ела — заповяда й Чакар.
Тя знаеше за какво става въпрос, защото по-скоро запротестира нещо в смисъл, че подозренията му са безпочвени.
Е, при нея продължи по-дълго и пламъкът между дланите му горя два пъти.
— Какви бяха? — попита тя разтревожена.
— Сексуални — засмя се кисело той.
— Какво? — зазверих се аз олигофренски.
— Демони — вдигна рамене Чакар. — Усилват сексуалното желание.
— Бях чувал само за виагра — нервирах се аз и стрелнах с очи Биляна. — Майтапите се с мен.
Тя кимна: говори ти истината.
— А моят?
Чакар май не му се казваше… Задъвка устната си.
— На ревността.
— Аз да ревнувам?
— Май пак трябва да те прегледам — усмихна се Чакар. — Сигурно съм пропуснал демона на неверието. Хайде, трябва да вземем важно решение. Но първо да хапнем…
81.
Чудото стана!
След две седмици Арбуга и Татра надвиха болестта и се изправиха — отслабнали, с хлътнали очи и кални като прасета. Излязоха на слънце и се отъркаляха в тревата, смеейки се като луди. После се съблякоха и се окъпаха в реката.
Татра видя конете. Извърна се към Ат и с променен глас, в който се долавяше напрежение, попита:
— Къде са седлата?
Ат се учуди, но му посочи скалите до входа на пещерата.
— През цялото време ли бяха там?
— Да — вдигна той зачудено рамене. — Защо?
Арбуга започна да се смее. Вдигна едно от седлата и отвори чантите на него. Бръкна и извади шепа злато.
— Аламир се разплати с нас, преди да ни зареже.
— Злато?
Арбуга посочи седлото на Татра.
— И там е така.
Изсушиха дрехите си. Почистиха оръжието си. Надвечер запалиха огън и Татра се зае да пече убития преди час заек по саклански обичай. Късно вечерта, когато и на тримата им се приспа, Арбуга попита нещо, което мъчеше и тримата:
— А утре?
Ат стисна зъби. Татра вдигна рамене:
— Всеки по пътя си.
Но го каза с неохота. И млъкна намусен.
— А утре? — повтори Арбуга, вторачил очи в Ат.
Той отвори уста, но махна с ръка. Двамата обаче не свалиха очи от него.
— У дома — нервно вдигна рамене.
— Ти нямаш дом — поклати глава Татра.
— Ще го отвоювам.
Двамата се сепнаха.
— А Боз-бий? — предпазливо започна Арбуга.
— Няма я в Албания. Сигурно чичо ми не я е пуснал да се върне.
— И как мислиш да си отвоюваш дома?
Ат задъвка яростно устната си. Не му се искаше, но започна уклончиво:
— Аламир дължи и на мен злато. Ще го взема и ще събера дружина. Сега в Туран има доста свободни чирмиши.
— И колко можеш да наемеш?
— Като гледам златото… Към две хиляди.