— Как се казваш? — попитах най-близкия.
— Челбек.
— Командвай, Челбек. Корабът е люшкан от вълните към скалите. Насочете гребците. После ще говорим.
Справиха се — нали са елбири. После, вече на котва в тихото заливче, говорихме по-дълго. Казаха ми, че ги събрали от всички колена на хоните, за да подпомогнат похода на Аламир срещу хинците. На тяхна страна се биели отряди от нечестиви йореги и отрепките им и бойните действия се обърнали — великият вожд започнал да губи войната. По пътя спрели да починат в богат стан на пастири. Старейшините ги поканили на обед да се подкрепят. Имало всичко на разпънатата сред степта трапеза — вино, месо и плодове. Седнали елбирите и… се събудили обезоръжени и вързани. Оказало се…
— … че това са йореги — кимнах аз. — И искаха да кажете „аз съм твой“76.
— Откъде знаеш?
— Аз не — усмихнах се кротко. — Господарят ми знаеше.
— Искаха да вземат облика ни и да се промъкнат в Чулман!
— И това знам.
— Обаче някакъв смел елбир с един кораб…
— Ат — уточних аз. — Той още не знае, че е елбир. Ако искате да му се отблагодарите, насочете се с кораба на север и след пет дни ще бъдете при устието на Бури-чай. Там той събира воини от целия Хон за голям набег.
Манипулирах ги. Само да не питат, не кой знае колко… И слязох на сушата. Навлязох в степта, преметнах меча през рамо…
89.
Черният път се виеше като змия по стръмната снага на хълма. Над главите ни се люлееха сплетените клонаци на буките, а долу, между тях, леските, дрянът и дивите къпини бяха вдигнали зелена крепостна стена.
Биляна яздеше пред мен. Бях така объркан, че чак след десетина минути съобразих, че се движим съвсем не безцелно.
— Къде отиваме?
— Да търсим прохода — вдигна тя рамене. После май се трогна от идиотската ми физиономия, защото протегна ръка към скалистите хълмове пред нас: — Ето там.
— Нали каза, че нямаш никаква идея…
— Е, вече имам.
— И защо там?
— Ще търсим самодиви.
Ха! Кой знае защо, това не ме изпълни с особен ентусиазъм. Из попфолка като запеят за тях, на сцената веднага захвърлят гюбеци едни ми ти цицести и чаталести мадами. Обаче аз все виждам присвитите им очи и заврените в лицето ми разни остри предмети.
— И защо? — жално ми висна джуката. — Ти си ми достатъчна…
Успях да я накарам да се усмихне.
— Ако има някой да знае клюките на тоя край, това са моите посестрими.
— Прабаби — поправих я аз. — Обаче… Защо мислиш, че са там, а не тук?
И посочих едни по-ниски и заоблени баири, значително по-приятни за разходка с кон.
— По-непристъпни са за хора и имат пещери.
— Аха — кимнах аз умно.
90.
След обилния обяд умората го надви и Ат задряма на креслото, което му бяха сложили до кормчията. Сънят му бе неспокоен и накъсан, смесваха се било и не било, реалност и мечти, плясъкът на греблата и тишината на унеса.
Разбира се, че най-често пред него бе Боз-бий. Започна от представянето й на джиена… сините очи… бялото лице… светлият кичур коса… Препуска на червен жребец… приближава към него… После изведнъж конят се извръща и започва да се отдалечава… Разбира, че повече няма да я види… а знае, че просто трябва да извика и ще я върне… Но гърлото му е като затъкнато, езикът му е като огромен килим… червен килим, който не може да помръдне…
Гларус… гларус изкряка. Ат полуотвори очи, видя гърбовете на кормчията и Йоанидис и пак ги затвори успокоен… Не. Преди да ги затвори, мярна огромен леопард, полегнал на носа на кораба. Не може да бъде. Не може… Това примърка умореният му мозък. Пък и шарената котка го гледаше умилено с жълто-кафявите си неподвижни очи и почти му се усмихна: да бе, да… аз съм онова от Суреж…
Е, картината се смени — Суреж. Белокаменната висока стена, която прегражда прохода. Строили са я албанците на Шан Албан Рищав — най-изкусните строители из целия Каф… ето железните врати, дали името на тоя край. Сурежките воини77… И джиенът там, където бе ходил с баща си. Управителят на Суреж, който гледаше в клетка леопард — роднина на кафския барс, изпратен му като дар от персийския цар след поредния неуспешен опит да завладее крепостта…
Чакай… Какво прави леопардът от Суреж тук, на кораба?… Спокойно, това е сън… само сън…
Няма я… Разтревожи се, още не можеше да разбере коя е тази, която я няма… Но сърцето му се сви… ах, как се сви… Като малко птиченце… като сърчице на малко птиченце…
Няма я. Боз-бий. Пак плисна слънце. Откъде толкова слънце?… Леопардът мъркаше от удоволствие. Някак приспивно, кротко… Но Ат се носеше над скалисти хълмове, клисура… Ето — Боз-бий. Опънала лък, стрелата почти опира в гръкляна му… Но той не се страхува, та това е Боз-бий! Колко месеца вече я търси?…
76
В „Сказание за дъщерята на хана“ е казано: „Злобният цар на йорегите искаше те да продадат душите си, защото, ако запазеха вярата си, не можеха да приемат облика им.“ И още: „Вселяват се йорегите в телата на спящите и убитите от тях и в техните образи вършат черни дела.“.
77
Сурежки воини — дагестанци и вайнахи (чеченци и ингуши). Интересно, че вайнахите винаги са подкрепяли българите в кавказките им походи. В армията на Волжка България е имало цели вайнахски части, а по традиция синовете на князете им служели в град Маджара Сюба.