И пак изскочи оня леопард на носа на кораба. Леопард — пък на кораб? Не и в клетка дори… Мърка, изправя се и поклаща глава: защо ти е пък тая Боз-бий?…
И в същото време я видя — гола, покрита само от дългите до коленете й коси. Тя като че ли усети погледа му, извърна се… очите им се срещнаха… Нейните се разшириха от ужас… Ат се учуди, искаше му се да извика: „Та това съм аз, Ат!“… Защо се плаши от него?… Чакай, да не би оная шарена котка?… Не, нея я няма, тя е на кораба. А те са край река… Котката шепне от някакъв друг пласт на света: няма ме… няма ме… И в същото време започна да вижда през очите на Боз-бий. Тя не е край река, в банята е… Затова е без дрехи. От ъгъла, от малка дупчица излиза сива мишчица… Всяка жена се страхува от мишки… Очите на Боз-бий се разшириха. Тя стреля с лък по хора, без да й мигне окото. Нали е ханска дъщеря и майка на бъдещи воини… Но от мишка се плаши и й иде да крещи неистово… А зверчето започва да расте… расте… Изведнъж се оказа, че това е клекнала жена. Изправи се… физиономията й бе остра, с малки черни очички. По-висока от Боз-бий… Почти с глава. Колкото Ат. Тръгна напред. Ат я позна — това е алп-бий Сомор78 Нечестивата…
Събуди се от яко друсане — Йоанидис се бе навел над него, държеше го за раменете и побелелите му очи току опираха в носа му. Ушите му изведнъж се отпушиха и чу крясъци, свирещ вятър и грохот на разсърдена вода.
Първо погледна към носа: нямаше, нямаше никакъв леопард… После видя черното небе, вълните, които се силеха да прескочат борда на кораба и сивите облаци, виснали почти до главата му.
— Какво става?
— Това ти разправям! — изрева Йоанидис. — Дойде от никъде!
— Кой?
— Вятърът! Бурята!
Ат се изправи и веднага се разкрачи, за да не падне. Хвана се за кормилото и се огледа. Водата край кораба вреше като подгрята от огън. Моряците бяха свалили платната и вятърът, студен и бръснещ, се блъскаше като слепец в мачтите и провисналите дебели въжета. Греблата махаха отчаяно като пречупени крила. Понякога изчезваха и тогава от този борд се чуваше изплашения вик на робите долу. Навремени увисваха във въздуха, когато корабът се издигнеше на гърба на поредната огромна вълна.
Обаче… Ат видя, че далече, далече сивото свършваше и морето блестеше равно и златно. Обърна се на другата страна — далечен, но зелен бряг. А над него — късче синева.
— Какво става? — успя да отрони той.
— Е, това питам и аз! — извика в ухото му Йоанидис.
Част от моряците бяха зарязали всякаква работа и паднали на колене, с една ръка се кръстеха, а с другата се държаха за нещо неподвижно. Долу, при гребците, ако се съди по виковете, ситуацията всеки момент можеше да излезе извън контрол.
— Към брега — каза Ат.
— Стръмен е, няма удобно място за акостиране — започна гъркът и млъкна.
Бурята се дръпна като ластик към тях и се откри мирен и кротък залив. Ат бавно изтри лицето си — мокро и солено от пръските. Стори му се, че над равната повърхност на две хиляди крачки от него подскочи делфин. Не… Не можеше да бъде.
— Това… — посочи той тихото заливче. — Истинско ли е?
И кормчията заряза задълженията си. Корабът се замята, огромна вълна го метна към плитчините и позлатената вода. В същото време се срути от гребена и към него се засили друга хала с бял запенен връх. Отдолу, от трюма, долетя плач и вой.
Йоанидис скочи към кормилото и с последни усилия успя да обърне кораба с нос към вълната. В този момент отдолу започнаха да излизат първите гребци, изтръгнали веригите си. Няколко моряци се опитаха да ги спрат и бяха смазани. Ат извади меча си и тръгна срещу разбеснелите се роби.
Следващата вълна помете всичко живо. Ат успя да се хване за някакво въже и мокър, с уста, пълна със солена вода, се тресна в един от бордовете. Видя как край него прелита Йоанидис — сякаш носен на ръце — и пада в бездната зад преминалата вълна.
А идеше следващата.
Корабът вече бе като перце във въздуха.
Още роби излязоха от трюма и видели ада, който се засилваше да прескочи кораба, само успяха да вдигнат ръце за молитва към небето.
И бяха пометени в морето.
Ат успя да направи две неща — да прибере меча в канията и да го преметне през рамо.
После водата го изхвърли извън борда.
91.
Пред нас се бе опънало обширно голо пространство — може би километър широко и дълго почти два. Бе обрасло с гъста жилава трева, изпъстрена с лайкучка, бял оман и кантарион. Мирисът на десетки билки тичаше пред лекия ветрец на талази.