Алпът само вдигна вежди.
— Там, на кораба!
— Сигурен ли си?
— Винаги съм знаел, че си барс. Но там, на носа, беше леопард.
Високият се извърна към дюната над тях и се втренчи в нея. После внимателно се огледа наоколо. Притвори очи и стоя така, заслушан в нещо дълбоко в себе си. Тръсна коси.
— Не — каза бавно. — Но разкажи ми за това.
Ат послушно кимна. Когато свърши, алпът мълча дълго. Лицето му потъмня, набръчка се в страшно усилие и пак се отпусна.
— Да тръгваме.
— Къде? — учуди се Ат.
— Как къде? Да търсим Боз-бий.
Вече от другата страна на дюната Ат се сети.
— А този… черният конник?
— Него ще го срещнеш пак.
— И?
— Ще го победиш — уверено каза алпът.
Вървяха повече от час, всеки зает със своите мисли. Ат спря, избърса потта от челото си и попита:
— Кой беше той?
Чакар спря, погледна към слънцето с досада и вдигна равнодушно рамене:
— Албастий.
95.
Отначало си помислих: Барис е. Лъгали са, че не може да се върнеш във време, в което съществуваш. Обаче после си понапънах мозъка и горчиво се усмихнах в себе си. По това време Барис вече е бил проникнал в подземията на Тама-тархан и се е лутал из лабиринтите им като къртица. Та нали това е било най-силният ход на светлите сили в тая война… Не, не беше Барис.
Тогава?
Беше силен. Много силен. Фактът, че не можех да го „хвана“ ясно, бе достатъчно красноречив. А по това време историята не бе отбелязала тук да се навърта същество от такъв ранг.
Затова тръгнах с Ат. Не толкова, че се опасявах за него, колкото че не знаех каква следваща крачка да предприема. Просто се пуснах по течението на случващото се, то ме носеше кротко…
И мислех, разбира се.
Пак се бях провалил. Операция на великите алпи… ва банк… Глупости. Те наистина бяха заложили само на мен и Делян. Ние двамата бяхме техният юмрук тук. А аз… Детски фантазии: зад гърба ми си чешат егото… Залогът бе много, много голям. Нашето бъдеще. Моето бъдеще. На Делян и неговия народ. И на всички, които имаха печата на Тангра в аурата си. Великите алпи бяха започнали операцията не за да си припишат славата, а защото вече минутите, не часовете, бяха важни. И моето поколение след двайсет, трийсет, най-много четиридесет години щеше да я завърши. Затова бяха пратили мен — някой от нас, младите, трябваше да е в час от първата до последната секунда.
Обаче… обаче във вражеския лагер бяха разбрали и ни противодействаха. Заедно с нас, тримата, бе минал и техен шпионин.
Шпионин?
Не, шпионинът само събира информация. А това бе същество с огромна сила и правомощия, защото то вече и действаше. Опитваше се да промени историята и не се боеше за последствията. Какво опитваше — то я променяше! И то ловко. И с размах. Наглед всичко беше в наша полза. Елбирите и пристигналите на помощ алпи не изтребват йорегите в Кашан и се запазва силата им там. Хитро! Значи внимателно бе следил дебатите у нас и познава изводите ни от войната тогава.
Обаче какво би променило това в бъдещето? Ефектът на пеперудата… Щеше ли махът на крилата й да доведе до ураган в Ню Йорк? От пръв поглед — ще го помете, небостъргач връз небостъргач няма да остане там! Ако въобще се стигне до вдигането им… Атила не се събира с Боз-бий и не се раждат синовете му… Няма велик съюз на племената с печата на Тангра в аурата си… Няма я Велика България… Степните народи остават диви и откъснати от света, а Тангра — един малък и жалък бог на варвари, хранещи се с полусурово месо…
Глупости.
Историята е многовариантна. И когато нещо не се случи, замества го най-близкото. Поп Кръстьо никога няма да замени Левски. Вътрешната организация ще я създаде Волов или Бенковски. Атила ще си вземе друга жена и Ирник пак ще се роди — може би с друго име. Племената, които признават волята на Тангра над себе си, клокочат от сила, в тях всяка минута се ражда дете или кон, които трябва да ядат. И техният естествен път е на запад, където са се настанили вече силите и народите на Иисус. И ако Тангра не ги поведе, те ще си потърсят друг бог, който да ги обедини в юмрук и да го стовари към топлите морета и зелените равнини. И ако Кубрат не се роди, Велика България ще я направи Гостун от Вокил или Азаркан от Угаин.
Така е. Идва момент, когато смъртните водят боговете напред. И ако те не вникнат в нуждите им, хората ги изоставят.
Ето затова бяхме загубили войните с Големите богове. Не те бяха големи — ние се бяхме оказали малки.
И ето — след хиляда и двеста години пак бяхме поставени на изпитание. Тези, над които имахме някакво право, пак бяха събрали сили и търсеха нещо и някой да ги обедини в името на тяхното оцеляване и възход.