101.
Храстите се отвориха с ужасен шум, млада липа просто бе прекършена като стрък трева и на пътя пред нас се изпречи огромен мъжага. Почти два пъти колкото мен. А! И с бича глава. Изрева точно като разгонен бик, а от ноздрите му излезе пушек (или просто прах?).
Конете ни подивяха. Първо моят, а после и Биляниният се изправиха на задните си крака. Моят се срина встрани от пътя, аз отхвръкнах от седлото и се стоварих в ниските храсти. Падайки, успях само да отбележа, че същото се случи и със самодивата.
„С бича глава… с бича глава…“ — повтарях си за успокоение аз. Значи алп. Събрат на Чакар. Приятел. Задължително приятел…
Вятър! Вървеше към изправилата се Биляна и явно нямаше намерение да й се извинява.
— Хей! — извиках аз.
Всичките й оръжия бяха окачени на коня, който вдигаше пушилка по пътя обратно. Имаше само нож и го извади с широко отворени очи.
Чудовището просто протегна ръка и я хвана за косата. И я повдигна. Самодивата увисна във въздуха и отчаяно се опита да го стигне с острието на оръжието си. Не би — ръката й бе по-къса от израстъка на бичеподобния.
Е, какво… Изтичах към тях, вадейки меча от ножницата на гърба си. Беше почти с две глави по-висок от мен. Подвоумих се и забих острието в хълбока му.
Не искам да си спомням какво последва… Листата на околните дървета окапаха от грозния рев, който излезе от раззиналата се към небето паст. От конвулсията на ръката му Биляна излетя и падна на десетина метра зад мен. Само си помислих: „Дано не се изправи… дано изпълзи към гората…“ И заех бойна стойка.
Звярът се нарева бързо. Наведе лице към мен — в очите му горяха огньове, над които аз се въртях във вид на чеверме. От раната на задника му струеше кръв на тласъци. Той я притискаше с огромната си длан, а в другата размаха окастрен бор, който явно ползваше за копие.
Беше бавен. И ядосан. А това дава някакво предимство… Изпреварих удара и отскочих. Острието се заби там, където стоях преди миг. А аз посегнах към свивката на коляното му.
Нов рев. Май камъните в радиус от километър се напукаха… Кракът му поддаде и чудовището рухна на коляно. Но копието пак бе вдигнато за удар.
Отскочих. Обаче Биляна бе решила да играе спасителката Памела Андерсън и застана пред мен.
Добичето въобще не се замисли — даже ми се стори, че зад болката избухна тържество и радост. Явно не бе хетеросексуален. И удари.
Успях да я блъсна. Търкулнахме се двамата в прахта на пътя. Мечът ми отхвръкна. Гигантският крак, обут в нещо средно между кубинка и ботуш, увисна над мен и когато вдигнах ръце да се предпазя, за да не ме размаже, през пръстите си видях, че просто ме прекрачи.
Искаше Биляна.
Ритнах го в кървящото коляно. И тъкмо да си запуша ушите, за да отърва поредната доза вредни децибели, видях, че от небето се спуска Супермен…
Чакар бе. Чакар.
102.
Егати късмета — бяха налетели на Мал83, алпа на разбойниците. Сега. Защото в моето време с годините и активната възпитателна работа на неколцина от великите алпи той се бе кротнал и бе получил от Тангра в знак на благоразположение животновъдството. Обаче сега бе разбойник и действаше като такъв. И проявяваше определено нездрав интерес към Биляна.
Кацнах пред него и се изправих във вида си на алп. Почти се блъсна в гърдите ми и спря. Дишаше тежко, пръски пяна от устата му паднаха на раменете ми. Миришеше отвратително.
— Спри — заповядах аз.
И протегнах към лицето му чигендека, който извадих от Тунай. Е, не може да не се подчини… Дори и Мал.
— Кой си ти? — изпръхтя той и лигите му полепнаха по перата на главата ми.
— Чакар.
— Не познавам такъв алп! — изхриптя с изкривена мусура и в очите му пламнаха опасни огньове. — Няма такъв алп!
Биляна и Делян застанаха от двете ми страни с вдигнато за удар оръжие.
Чигендекът има и други свойства, освен да приканва към послушание. Той напипва най-големия страх на низшите и им въздейства чрез него. Само миг след като заглъхна ревът му, в ръката ми се появи бич и разлюля въздуха с плясъка си.
— Подчинявам се — изхриптя Мал и се сви като бит.
— Защо си тук? — попитах, колкото да спечеля време и да се сетя — алпът имаше роля в събитията, които се разиграваха в момента.
Престори се, че оглежда раните си. О, човекът от Имен го бе подредил добре — в задника и коляното. Кимнах одобрително към Делян. Е, чигендекът не чака покана — като жив е. Бичът пак израсна от него и се размърда като огромна змия.
— Бях при Кубар84 — призна бързо Мал.
Той пък какво правеше тук? Опа… сетих се.
— Заведох му коня Тулпар.
83
Мал — алп на разбойниците; по-късно се почита и като покровител на животновъдите. Превъплъщава се в бик.