Выбрать главу

Ами да — това беше. Кубар бе получил Тулпар от Куян85, алпа на крадците. Оня, гърбушкото, който вървеше подир Ат и успя да му пробута старото корито с капитан Йоанидис. И тъй като конят упорито не му се подчинявал, решил да се подмаже на алпа-мълниеносец. Тъй и тъй, знам, че ти е вменено да поразяваш крадците, обаче ето ти тоя кон… Като ме видиш, че пипам чуждо, непременно ли трябва да уцелиш? Нещо такова му казал. И Кубар се полакомил. Яздил Тулпар известно време и го разменил с Бат-Терек за хванатия за поредна пакост Мал. А Кубар, който бе във вечна свада с него заради подлите боцкания през килимчето си, с радост го поел. И го яздил като кон, пришпорвайки го с острието на меча си. Обаче му омръзнало — къде Тулпар, къде говедо като Мал. Предложил му: намери ми коня и ще те освободя от клетвата да ми служиш. И гадината успяла да хване жребеца.

— И сега той е при него, така ли? — идеше ми да викам от радост.

— Поне беше — поля ме със студена вода Мал.

— Защо?

— Имаше гост… — започна той, но мярна нервно към спътниците ми и млъкна.

— Гост? — повторих аз с лошо предчувствие. — Какъв гост?

— Чужденец — вдигна той рамене. — Не го познавам.

Показах му с очи юмрука си, в който стисках чигендека.

— Искаше Кубар да удари с мълнията си нея.

И кимна към Биляна. Тя подскочи, а Делян вдигна очи към ясното небе. Успокои се — отде да знае, че на Кубар не му трябват черни облаци… Вторачих се в самодивата. Имаше… имаше изменения в аурата й. Като на…

— Видях ги на пътя — замърмори Мал. — Пътят е мой. Особено в Тилилейската гора. И Кашанската, щото тя е по-лоша и от Тилилейската. Защо да не взема аз възнаграждението, което дава този чужд богоподобен?

Да. Биляна изглеждаше…

— Разкажи ми повече за този богоподобен.

Мал набърчи бичето си чело и мозъкът му се напъна, като че ли щеше да оре.

— Има… ъ-ъ-ъ… маниери на… ъ-ъ… котка… — започна да си спомня бавно, с усилие и на пресекулки.

От това по-ясно — здраве му кажи. Котка… Обаче голяма-голяма…

— А Тулпар? — прекъснах го с лошо предчувствие. — Той пък какво общо има с чужденеца?

— Харесвал го и държал да го има — просъска злобно алпът. — Аз, ако знаех…

А ако аз знаех, глупако, ако аз знаех какво трябва да направя в момента…

103.

И представяш ли си, изрита това добиче. Онова бе, с бичата глава. Като пиян каубой още по-пиян индианец в уестърн. И онова ми ти страшилище се изнесе на пета скорост. Само шлейф от прах няколко минути напомняше, че е имало някой при нас.

После Чакар се хвърли към Биляна. Накара я да изпъне ръце като млад войник пред фелдфебел и опъна длани на десетина сантиметра от корема й. Трийсетина секунди така… Лицето му почервеня, пожълтя, почерня. Олюля се и аха да се гътне. Ръцете му паднаха като отсечени и копелето пребледня мъртвешки.

104.

Надвечер лебедът кацна в подножието на няколко високи хълма, обрасли с рядка гора. Ат и Арбуга хапнаха набързо, намериха изворче и напълниха меховете. Зачакаха птицата да полети. Досега тя диктуваше кога ще пътуват и с какво темпо.

Не би. Лебедът се топна в близката рекичка и сякаш забрави за тях.

— Сигурно ще преспим тук — предположи Арбуга. — Да разседлаем конете.

— Вече сме в Кашан — поклати глава Ат. — Трябва да сме нащрек. Ще поогледам наоколо.

Върна се по-бързо, отколкото предполагаше един обстоен оглед.

— Ела с мен! — извика с нисък глас на побратима си.

Заведе го на невисока могила. Вече се бе стъмнило. Горе грееха звездите, луната бе бяла и голяма. Светът бе потънал в млечната й светлина.

— Виждаш ли? — тайнствено попита Ат.

Арбуга се обърка, но след миг се изпъна като струна. На около петнайсет минути път от мястото, където стояха, под върха на най-големия хълм, се виждаха да светят в кръг огньове.

— Огън? — ахна Арбуга. — В този пущинак?

— Десет — усмихна се Ат. — Преброих ги.

— Дали това не е краят на пътя ни?

— Ще ми се да е така.

Оставиха конете и тежкото оръжие пред рекичката, където дремеше лебедът, и се затичаха нагоре, към блещукащите светлинки. На около петстотин крачки се разделиха и се запромъкваха от две различни посоки.

Птицата ги бе довела на точното място.

Пред входа на пещера в скалите бе опъната огромна шатра. Около нея бяха запалени седем огъня. Полите й бяха вдигнати.

Вътре, сред десетки застлани килими, възглавници и ниски софрички, отрупани с плодове и бокали с напитки, седеше Аждаха. А срещу него с наведена глава — Танбит, облечена в белите си сватбени дрехи.

Току до шатрата стоеше на колене възрастна жена, която явно ги обслужваше.

вернуться

85

Куян (Кук-Куян) — един от най-колоритните алпи в митологията на прабългарите. Ако трябва да се характерезира с две думи — Марко Тотев. Все мечтае и крои планове за могъщество и власт и все си пати здраво. Отначало го почитали като алп на мошениците и разбойниците, а после — на търговците.