И веднага зае позиция пред входа на пещерата. Стреснат от тропота на копитата, късите бойни викове и хриповете на умиращите, Аждаха се изправи. Бе така изненадан, че загуби контрол над вида си.
Танбит го видя такъв, какъвто си бе — черен, космат, конска муцуна, жълтеникав рог между дългите животински уши и огромни копита. И запищя.
Аждаха я погледна втрещен, после се съвзе и както предполагаха побратимите, се спусна към черното гърло на пещерата. Конят на Ат се изплаши от огромния страховит йорег и тъкмо когато той опъваше тетивата, се изправи на задните си крака и изцвили с побелели очи. Стрелата избръмча и се заби високо в шатрата. Ат се зае с укротяването на животното под себе си, а Аждаха се спусна вдясно. Оттам обаче идваше Арбуга и размахваше тежкото копие, притежавано някога от праотеца Лаиш.
Аждаха спря, огледа се. Притича през шатрата. Мъжете извикаха на Танбит, уплашени, че той ще посегне на нея. Младата жена скочи и се спъна във възглавничките по пода. Йорегът се извърна към нея, понечи да пристъпи, но Ат вече бе укротил коня и без да се цели, пусна поредната стрела. Тя изсъска и с тъп звук се заби в средата на масичка, натоварена с плодове.
В този момент зад Аждаха се озова Арбуга. Конят му се дърпаше, уплашен до смърт от близостта със злото същество, и той не успя да го удари с копието. Пресегна се, хвана йорега за опашката и го повлече. Той се тресна в централния кол на шатрата и измуча. Конят отнесе Арбуга напред, той го укроти с мъка и го пришпори обратно за нов набег.
Аждаха се изправи и се втурна напред. Блъсна изправилата се стара прислужница и се насочи към гората.
— Яаа! — извика Ат и смахмузи коня си.
Арбуга го разбра — трябваше да действат като при лов на вълци. Част от ловците препускат след звяра, а другите се стремят да прережат пътя му встрани. И го подкарват към равно, открито пространство.
— Яаа! — отговори Арбуга.
Излязоха в ниското, където нямаше дървета. Аждаха разбра грешката си и се опита да свие вляво. Там вече бе Ат. Йорегът нямаше изход и се хвърли върху него. Отхвръкна назад, прободен в рамото.
В този момент пристигна Арбуга и заби копието си във врата му…
109.
Чакар пристигна на бял кон. Майко!… Никога не съм предполагал, че някъде може да съществува такова красиво животно. Само на рисунка го бях виждал. Или някъде в сънищата си… Така и така вика — това е нашият кон, за който се трепахме толкова… И като се сетих за думите на Бат-Терек, наистина повярвах: такъв жребец не може да не носи магия!
— Хайде — кимна ми той. — Вземай клетки за клониране и потегляме.
А той, пашата му с паша, пи вода колкото два Нила, после кръстоса крака по турски и май просто заспа…
110.
Край поселището ги очакваше изненада: въпреки че имаше осем дни до сбора на бойците, до рова бяха опънали шатри отряд конници. Още повече се смая, когато научи, че пътят им се е пресякъл с неговия — били са в пиратския кораб. Изслуша описанието на елбира, който ги освободил и ги насочил насам.
— Много едър?
— Много, много едър и силен — кимна зачуден Челбек, водачът им.
— С кестенява плитка? И кожени кафяви дрехи?
— Същият!
— Значи е Чакар — усмихна се Ат. — Като братя сме с него.
С елбирите бе станало и друго чудо. Когато станали предния ден от сън, под дървото, където вечеряли, имало оставени пет вързопа с оръжие. Оказало се, че за всеки има меч, копие и по колчан стрели. Показаха му ги — бяха от стомана като неговия Хански меч. Само дето изглеждаха като че ли ковани преди час.
После дойде търговец и му предаде вест от Татра: придвижвал се с хиляда конници и след два дни щял да е на мястото на срещата.
И докато се радваше, получи и най-тежкия удар. Чули, че се събира войска за набег срещу Авар, дойдоха и негови роднини от Сула, недоволни от чичо му. Когато ги попита за Боз-бий, те набърчиха зачудено чела. Сетиха се с голямо усилие за красивото момиче.
— Ама тя си тръгна!
— Къде?
— За родината си. Нали щеше да се жени за Алцек, а ти го уби. Отказа да остане като жена на по-малкия му брат. Чухме, че дори чичо ти я пожелал за четвърта съпруга.
Ат скръцна със зъби.
— Няма я в родината й. Баща й не знае нищо за нея.
— Замина — поклатиха глави мъжете от Сула. — Замина с джурите86 си — поне двайсет човека бяха…
Ат се дръпна попарен. Качи се на вала и се загледа в степта.
— Сигурно я държи тайно в двора си — приближи до него Арбуга и се опита да го успокои.